Блогът на Момчил Попов

Блогът на Момчил Попов

петък, 21 декември 2018 г.

КОЛЕДАРИ И КОЛЕДАРКИ В 32 СТАИ, 1984


В списание джобен формат за културния живот при социализма в столицата имах рубрика „Излети“ в началото на 1980-е. Именувано бе „Една седмица в София“ - 32 странички с всички програми на театри, кина, концерти, изложби, конгреси, някоя рецензия, задължителни похвали, рекламки, тото... Много хора още го помнят... Покрай пътуванията ми за вестник „Ехо“ драсвах и по 30-ина реда за комшиите по редакция. Бях го позабравил, но се оказа, че на тавана сме запазили цяла педя от сладките книжлета. 
Още стават за четене, а и чертаят интересни щрихи от живота ни тогава.

НОВОГОДИШНАТА НОЩ

Вече хукнахме по магазините за новогодишните подаръци, кожусите отдавна са минали през химическо чистене, а да не говорим за празничните базари, развяли пушеци и миризми над главите ни. Иде Нова година. Както се досещате вече, следващите редове ще се опитат да ви напътят към някои от хижите край София, в които, ако ви работи късметът, ще имате възможност да дочакате сурвакането на 1 януари 1985 г.

ВИТОША е планината на столичани, затова нека обърнем очи към нея:
„АЛЕКО“ - всички я знаем къде е,  но най-новото за нея е, че преди месец-два бе завършен ремонтът й, което ще рече, че е намален капацитетът за сметка на удобствата. Стопанисва се от тур. дружество „Чавдар“ - МК „Л. Брежнев“ - Кремиковци, тел. 65-10-40.

„КАМЕН ДЕЛ“ - застроена източно от Боянския водопад. Двуетажна сграда с капацитет 47 места в стаи с по 3, 5, 6 и повече легла. Тур. дружество „Витоша", тел. 56-28-01.

„ЕСПЕРАНТО“ - изходен пункт Копитото, в местността Керанова ливада. Типично планинарско кътче с 20 легла в 2 общи спални помещения. Стопанин - дружество „Черни връх“, тел. 87-76-14.


„ТИНТЯВА“ - моторно возило не стига до нея. Голяма, триетажна, с ресторант 60 места. Може да събере 98 коледари и коледарки в 32 стаи. Съседка с удобна ски-писта. Тур. дружество „Алеко“, тел. 88-09-35.

„МОМИНА СКАЛА“ - изходни пунктове за нея са Златни мостове — 40 мин., горна лифтова станция Княжево - 40 мин, Княжево и Владая - 2 часа. Разполага с 40 места в стаи с по 2, 4, 6 и 12 легла. Справка в тур. дружество „Витоша“ на същия телефон.

„ПЛАНИНЕЦ“ - 40 мин пеш от Златни мостове в западните склонове на Витоша, в смесена иглолистна и брезова гора. 65 души се побират под покрива й, а столовата е със 100 места. В дружество „Урвич“ на тел. 31-61-02 ще ви отговорят дали ще ви приемат за новогодишната нощ.

„КУМАТА“ - след половингодишни митарства ремонтът й най-сетне бе завършен. Сега разполага с 34 легла, като удобствата й са увеличени. Справка - на познатия телефон на дружество „Черни връх“.

„ЕДЕЛВАЙС“ - разположена сред зелена борова гора на половината път от х. „Острица“ и х. „Кумата“. Може да предостави подслон на 54 души в стаи с по 4, 5, 8 и повече легла. На тел. 44-19-83 в едноименното й дружество ще отговорят на въпроса ви.

„ОСТРИЦА“ - на час и десет минути от Златин мостове по посока Перник. 40 легла за спане и около 50 в столовата с кухня. Стопаните й са в Перник на тел. 71-52/223 — тур. дружество „Здравец“ при МК „Ленин“.

„СЕЛИМИЦА“ - от Перник се взима автобус за с. Кладница, а пътят пеша до хижата е около час. Разполага със 70 места. В дружество „Кракра Пернишки“ - на тел. 35-40 чрез 076 ще ви кажат кое-що. За Витоша - толкоз. Другото са ведомствени почивни домове ханчета, ресторанти, хотели и проч. Което ви предложих, се стопанисва от БТС, а неговото бюро „Пирин“ на бул. „Стамболийски“ 30 (тел. 87-64-35) ще ви отговори къде по другите планини можете да посрещнете Новата 1985 година.

Георги- Момчил ПОПОВ, сп. „Една седмица в София“, бр.51, 17-23.XII.1984г.

събота, 8 декември 2018 г.

ОТЛИЧЕН ПО „МАРКСИЗЪМ – ЛЕНИНИЗЪМ“, 1981

Ретро дръзновение от напрегнатите студентски дни

От Момчил ПОПОВ
Пред дъската асистентът обяснява как се формира цената на парите в развитото социалистическо общество... На семинарно занятие по една от петте задължителни идеологически дисциплини...  Да, да, академични изпити по вяра и привързаност към идеите на комунизма по света: „История на Българската комунистическа партия”(І курс), „Политикономия на социализма”(ІІ курс), „Марксистко – ленинска философия” (ІІІ курс), „Научен комунизъм”(ІV курс). Държавен изпит: букет - конспект от назубрени постулати и аксиоми за светлите бъднини, които вече са пристигнали. Съкратено и простичко „Марксизъм – Ленинизъм“...

Да не се хваля, но на два от тези идеологически хълма се изкатерих с много напъни, издрани от тръни ръце, падащи по главата камъни, дръзновение и страховити кулинарни гърмежи... Във втори и трети курс, на дисциплините „Политикономия на социализма” и „Марксистко – ленинска философия” ...

Пописвах нещо в студентския вестник „Наука и Труд“, бях се сетил, че доскоро в казармата съм бил и художник, та ми публикуваха чат-пат и карикатури. Та седя си кротко и мирно на семинарно занятие по икономика на социализъма, на последна банка, и си карам в тетрадката едни линии. Като следи от кънки на лед... Вместо записки... На листа наистина се появява кънкьор, изключително грозен и опулен. Сбръчкан леден танцьор на една кънка, с другия крак изпънат назад в изящна поза. Протяга ръка към... Ха, русо момиченце до мен тихо се изхилва и запушва нос и уста с ръчичка. О-о, муза!   

От съседните 3-4 банки се надигат глави и на други любопитни другарки. И те да видят що чини щуракът с молива в този момент... Още музи!... Я да видим сега другия кънкьор? Да, да – не крехка балерина с къса поличка, а втори мъж с омачкани крачоли. Мъжка двойка... Фигуристът е още по-напрегнат от колегата си, щото е стъпил в кънката на леда с главата си... А босият му крак стърчи драматично срещу носа на другия... Щуротии... Да минава часът скука.

В напрегнатата  тишина русото момиченце до мен е станало червено от принудителното въздържание. Сните му очички стават все по-големи, не издържа и се взривява от смях... Какъв ти смях?! Луд кикот! Но... И останалите другарки – надничащи комсомолки, подкарват кръшни момински трели. Като тиролски йодлери... А пред дъската асистентът обяснява как се формира цената на парите в развитото социалистическо общество... Кошмар! Шок и шут...
Естествено и нормално, младият преподавател ме изгони от упражнения чак до края на семестъра. Чак тогава, преди да се явя на изпита, ме покани на лична спявка в кабинета на катедрата. С лека загадъчна усмивка ме поразпита пак за парите в Народна република България. Беше разбрал, че нищо не разбирам от сложната материя. И той самият, предполагам, е брал ядове с лъжливите диаграми и твърдения на законното държавно присвояване...

Не е като в математиката 2+2=4, не е и като във Висшата математика, чието първо ниво бях защитил в техникума. Тук е по-сложно, другарю! Сложно... Все пак бе благосклонен - не ме нарочи, че се подигравам с предмета му. И ме пусна да се явя на изпит. И той едва се сдържа да не се изхили от моите щурави драскулки...

А на изпита по „Марксистко – ленинска философия” бях разкрит и омерзен. Категорично скъсан! Двойка! Ще задаваш въпроси на русото момиченце в студентския стол ли?! Съмнения и ревизионизъм на великото учение?! От някакво цинично гражданче?...
„Защо Ленин казва, че има две истини – абсолютна и относителна? Та това е пълен абсурд! Истината е само една!“...

Те ти сега философстване!... Ела да видиш сега как се чете цяло лято за поправителен изпит!... И как цял учебник се учи наизуст! Ако ме спраскат и на поправителния, край със следването!  
Добре, че на другия млад надежден преподавател скоро му се бе родило бебе. На есен, на поправителната сесия телефонът на бюрото му звънна в изключително удобен момент. Точно кагато ме изследваше за философиите на комунизма... Аз бях започнал уверено, наизустено, вербално... Но младото мамче, съпругата зачурулика в слушалката на ухото му. Десет- петнайсет минути. Разкош...

Бебето е заспало след кърмене и сега да си побъбрим на воля... Сега?!... Скъсаният?... Дай на шеста скорост веднага, като с дребен шрифт! Упражнението „говорене като картечница“ – по темата или извън нея, не е важно. И тук не можеш да схванеш логика, принципи, взаимни връзки, перспективи – цитати, лозунги, заклинания... Просто ломотиш простотии.... Отличен 6, колега! С предишната двойка, усреднено – Добър 4... Доволен ли сте от резултата? ... О, другарю преподавател, ще се пръсна от удоволствие! Продължавам образованието си. Ще мога да следвам мечтите си. Благодаря... Моля!...

Иначе нито диплома, нито по-топла и престижна работа, нито туй, нито онуй! Ако те скъсат на някой изпит и те нарочат за откровен враг на партията, край с висшето образование. Цял живот ще се бухаш по складове, заводи, строежи...

На архивното фото: Устремно и ентусиазирано с моя побратим Иван пред един от комунистическите фетиши – „ЗА ДОСТОЙНА СРЕЩА НА XIII КОНГРЕС НА БКП“

Момчил Попов, „Отличен по „Марксизъм-Ленинизъм“, 1981, MMXVIII

събота, 1 декември 2018 г.

ПРОФ. АНДРЕЙ НИКОЛОВ ПАРОДИРА НОВАТА ВЛАСТ, 1950-е


От Момчил ПОПОВ
В най-страшните първи години на „работническо– селската власт” в България скулпторът проф. Андрей Николов подхваща разходките си из София, загърнат в... овчарски ямурлук. Според тълковния речник, ямурлукът е мъжка горна дреха от дебел плат с форма на наметало с процепи за ръцете и с качулка. Бохем, бонвиван с много почитателки, бивш придворен художник, бивш професор в Художествената академия – София, фин естет, а накичен като селско плашило. Столичани се обръщат след него, кръстят се, съмняват се дали не му „хлопа дъската“...

Свенлива девойка го спира на площад „9-и септември“ /“Батенберг“/ да го поздрави. Маестрото мига, мига, мъчи се да се сети откъде я познава. А тя милата усуква спомените, обяснява, че е влюбена в творчеството му, че е учителка и се срещнали на негова изложба в Русе... Художникът я гледа сърдито: „Момиче, кажи ми дали съм те водил в леглото? Може и да се сетя коя си...“ Румени бузи, сведени от срам мигли... А-а, Русе, Голямата вода, Спаска, школската наставница по френски?... Да! Скрит талант!... „Ех момиче, ех Спаске-е, как да не те помня?! Огън си!“...

Бустанският демон с буйни бели коси и рошава брада има и изумителна прилика с един от идеолозите на „новата епоха” – Карл Маркс. Но преоблечен като прост селянин, водач на овчо стадо, а не в изискан костюм на рентиер от Берлин и Лондон... Въпреки че оригиналният лик на Маркс може да се види по комунистически събрания, плакати и къде ли не, пролетарските милиционери, офицери, отрядници не схващат какво се случва по улици и кафенета на София. От природна интелигентност и остра революционна бдителност... Само бившите му студенти и колеги от Художествената академия в София се досещат, че световният майстор Андрей Николов представя пред зрители първата пешеходна пародия на комунизма. И както винаги, му завиждат за дръзката идея. Сред тях е и младият художник Цветан Цеков – Карандаш, в началото на 1950-е студент на проф. Илия Бешков. От него стигнаха и до мен тези улични забави на великия проф. Андрей Николов, автор на бронзовия лъв от Паметника на незнайния войн, един от символите на България.

Мъдрецът ваятел може да си позволи такава волност - при всякакви политически режими истинският творец винаги има смелостта да изрази по съвест личната си позиция. Благодарение на вътрешната си свобода...

Под натиск на министъра- терорист Вълко Червенков през 1953-54 г. възпитаници на Художествената академия в София натворяват Паметник за посрещане на Съветската армия в Княжеската градина в София. Официалният принудителен монумент обаче е „разкрасен“ от последователите на великия А. Николов с две пародийни скулптури пред мраморната алея с венците. На страстно целуващи се уста в уста окупирани и завоеватели под кода „Другарю, дай да се целунем!“... Мъжки мляскания по военно-славянски „обичай“, красящи и двете страни на новата метростанция там. За жалост и гордост на творците, и днес все още солдатите и слугите им се облизват на пиедестали в центъра на София...

Първите осмяни в гранит мъжки сатанински  целувки /1954 г./, много години преди Дмитрий Врубел /1990 г./ да изобрази на Берлинската стена в центъра на Европа прочутата си графика сатира на комунизма. Целувката между Брежнев и Хонекер. А най-първата публична пародия на власттта на съветите в поробена Източна Европа пък е на българския проф.Андрей Николов. Под мотото „Карл Маркс е обикновен овчар“ отличният италиански възпитаник продължава добрите традиции на ренесансовата Комедия дел арте... Един истински европеец в площадна изява за смях и позор над насилниците.

Проф. Андрей Николов вае скултурен бюст на НВ Царица Йоанна Българска в ателието си в София, началото на 1940-е.

събота, 3 ноември 2018 г.

ХАРТИЕНА СОФИЯ – СВЕЖ ВЪЗДУХ И СТРУИ ВОДА

Хигиената в столицата, 1930е - 1960е

От Момчил ПОПОВ
Леля ми живееше в стара еврейска кооперация на завоя на трамвай Тройката откъм Женски пазар към ул.“Пиротска“. По комунистическо време именувани съответно пазар „Г.Кирков“ и ул.“Жданов“. Като дете през 1960-е често ходех на гости у тях, понякога ме канеха и да преспя в апартамента. В стаята точно над трамвайните линии - от и за Захарна фабрика. Кратки, шумни, светли, кресливи нощи – нищо общо с пасторалната тишина у дома на ул.“Дунав“.

До 11 часа през нощта червените чудовища на ток си караха по график насам и натам. На завоя железните им колелета така скърцаха, пищяха и жулеха, че зъбите ти можеха да изпадат от напрежение. После по светлите от уличните лампи прозорци започваха да плющят звуци от силна струя вода, гарнирани с някои коньовичарски възгласи по роднинска линия... Яки труженици миеха паважа и тротоарите на София с гумени маркучи, навити на огромни ролки с колела... Това чудо докъм 1 през нощта, а след кратък сън, до 4 сутринта, пак по здрач, отново  тръгваха циркулациите  на трамвайните мотриси. За новия ден по железните линии – трясък и звън... Роднините ми се смееха, че са свикнали с шумотевицата, но за мен си беше чиста екзотика. Като селянче, дошло на екскурзия в столицата, до новото чудо – ескалатора в ЦУМ.

Въздухът беше чист и мокър след дъжд, Кремиковци още не бе построен да бълва рудните си отрови, великото преселение на работници от села, поля и  гори току-що бе започнало. Трескаво строяха бетонното ни бъдеще - първите панелени комплекси - „Толстой“, „Люлин“, „Надежда“ и проч. Нямаше толкова боклук като сега, хората бяха по-чисти и прибрани. Още беше ерата на хартиените опаковки и големите кафяви кесии за пазаруване. Млякото беше в стъклени бутилки и буркани – връщаха се, соковете, нектарите, лимонадите – също, зеленчуците бяха в дървени ковани на ръка щайги и прочие.

Миячите на София, 1950е: „Чистотата на столицата на Народната Република се поддържа с постоянство и упоритост“

Когато изчезнаха гумените маркучи на миячите и ги замениха с огромни цистерни с вода „Зил“, започна пластмасовата ера. Шитите пазарски торби бяха заменени от мода!, мода!, модата на найлоновите югославски мрежи за пазаруване. После в джобове и дамски чанти се намърдаха едни плетени от изкуствена вълна, дето се разтягат... Май шушляците, найлоновите опаковки, автомобилите, „великото“ раздуване на София прецакаха акварелната й свежест, чистота, зеленина. За да се стигне днес до руини-сметища в крайните квартали, облаци от полиетилен торбички при вятър, хартии, кашони, кутии, парцали, кенчета и галончета бира, интимен гардероб втора ръка, страхотии. Мръс и гнус!

Скоро ми попадна документ на Столична община от 1934 г., когато кмет става именитият инж.Иван Иванов. Наредбата е за хигиената, която трябва да се спазва, как, кога и от кого, а ако сгафиш – щраф и бецален, бите...

ЗА ЧИСТОТАТА НА СТОЛИЦАТА, 1934
Столичната община въ желанието си да подържа чистота въ улиците е утвърдила и започва да прилага, съгласно новия законъ, следния правилникъ:
Съ 5 лева ще се глобява:
1)Който хвърля по тротоарите или платното на улиците трамвайни, театрални и др. билети, амбалажни хартии, остатъци отъ плодове, или кесии отъ шоколадъ, бонбони, кестени, мекици, бюрекъ и др. цигарени, кибритени кутии и др.;
2)който храчи и се секне по улиците;
3)който ходи по естествена нужда вънъ отъ определените места;
4)който не оросява предварително тротоарите при метене, както и изтърсване на вещи отъ балкони и прозорци вънъ отъ определеното време.
Съ 10 лева ще се глобява:
1)Който не подържа презъ деня чистота по тротоарите и не почиства старателно следъ стоварване на въглища, дърва, пръстъ, тухли и др.;
2)който не поставя въ кофите, а до реголите сметь - която се събира при почистването на тротоарите вънъ отъ определеното време;
3)който постава къщна сметь на улицата;
4)на когото въ къщната сметь преобладаватъ: хартии, кокали, парцали и др. Материали, които биха могли да се изгорятъ предварително;
5)на когото не съ почистени тротоарите до определеното време.
Съ 20 лева ще се глобява:
1)Който не си е набавилъ формени кофи и дадения му срокъ съ предупредително е изтекълъ;
2)на когото предъ магазина, тротогрътъ е замърсенъ съ остатъци отъ стока или пъкъ амбалажъ на стока, която той продава. Същото се отнася и за амбулантния търговецъ;
3)които съдържатели на кина, театри, циркове и пр. не съ си поставили специални кошчета за билетите, вследствие на което е замърсенъ тротоара;
4)съдържателите на магазини, кина, кафенета, хотели, които не съ почистили навреме тротоарите си отъ снягъ и последните съ заледенели;
5)на когото тротоара или улицата е замърсена съ нечистотии, които изтичатъ отъ двора или магазина;
6)който въ запретената зона отглежда животни;
7)Амбулантни търговии, които заематъ съ стоките си тротоарите;
8)който замърсява платото на улицата съ пръстъ, чакълъ, пясък, материали. ...       
4)който излага предъ магазина по тротоара стоки;
5)който излага стоки по външните стени на магазина.
Съ 100 лева ще се глобява:
1) Който заема тротоара отъ строителни материали: тухли, пясъкъ, варъ, баластра, бетонно железо, бурета, тезгяхи за сгъване, бетономесачки и др. подобни, безъ предварително да е оградилъ тротоара си.
За всяко нарушение, следъ глобяване, глобата се увеличава въ двоенъ размеръ. Ако следва глоба надъ 100 л., съставя се актъ.“

Същият този инж. И.Иванов, наречен с респект за стореното „Царя на София“, през 1930-е докарва по тъбопровод чак от Рила още питейна вода за столицата. През 1950-е – изваден от затвора, под домашен арест, строи каскадата язовири „Бели Искър“ – „Сталин“ – ез.Панчарево пак с такава цел – хигиената и свежестта на разрастващия се полис. Пак той -„Царя на София“, въвежда европейската практика редовно да се мият с маркучи улиците и тротоарите на града, известен от древни времена като минерален оазис на Балканите.

Вестникарска реклама от 1930е: „Клозети- алатурка, твърде практични и напълно хигиенични за болници, казарми, хотели, фабрични заведения и работилници. Препоръчани от архитектурното отделение при М-вото на Общ.Сгради; инсталирани в много държавни учреждения. Представител за България - Н.И.Странски, София.“
Доскоро в Окръжната палата /Министерство на земеделието днес/ бяха запазени някои от тези популярни в миналото хигиенни съоръжения.

събота, 20 октомври 2018 г.

СЛЕД БАЛ – ШКЕМБЕ ЧОРБА В „ДАМАРЧЕ“, 1920е

Гостилница бирария „Синия лъв“, София 1920е

От Драган ТЕНЕВ
Когато се обръщам назад през годините и се опитвам да си спомня какви и колко бяха ресторантите, гостилниците, аперитивите, сладкарниците или нощните барове в София от времето на нейното „тристахилядничество", веднага съм длъжен да предупредя – броят им не беше никак малък, ако човек ги разпределеше „на глава от населението", както правят статистиците.

Разбира се, сред туй внушително множество от „хранителни и увеселителни заведения" нямаше нито едно от типа на „Шератън". Или пък на „Витоша". Но в замяна на това в града бяха пръснати толкова много подобни „богоугодни места" като изброените по-горе, и то с толкова различни „ценови политики", че всеки можеше да си намери своето подходящо кътче и никой не се чувстваше неудобно. Или пък не сред свои.
Трябва да ви кажа, че като интериор, кухня и обслужване на първо място сред софийските ресторанти по най-естествен начин стоеше прочутият някога „Юнион клуб" – средището на чуждите дипломати, на нашите банкери, политици и т. н., където „нашего брата" и подобни на нас нямаха достъп. В „Юнион клуб" се влизаше само с карти – както е сега в съвременните творчески клубове.

В замяна на това в ресторант „Юнион палас", който се намираше на втория етаж на едноименния хотел в центъра на София на площад „Александър Батенберг", всеки беше неизменно добре дошъл. Стига да можеше да плати относително скъпата, но отлично приготвена храна, при това под звуците на малък салонен оркестър, изпълващ ресторанта с най-приятна музика от оперети, филми и т. н.

Друго софийско заведение от същия ранг беше и съществуващият и до днес ресторант „България" на булевард „Цар Освободител", където с отварянето му засвири оркестърът на Овчаров, така че на дансинга след девет часа можеше да се танцува до полунощ.
И в двата ресторанта, които споменах дотук, се сервираше превъзходно – бързо, акуратно и почти без никакво чакане. Сметките на сервитьорите, наричани по онова време „келнери", винаги бяха абсолютно точни и ако някой си позволеше да надпише нещо, лошо му се пишеше, както казваха тогавашните софиянци.

През онези години в София много добре се ядеше и в „Славянска беседа", и в „Балабанов", където предлагаха изобилие от гозби, и в така наречения Дом на изкуствата и печата на ъгъла на улица „Раковски" и площад „Славейков", където сега се издига една огромна кооперация, в бирарията „Прошек" на улица „Сан Стефано" и „Царя", в двете „Шуменски" – Първа и Втора – на булевард „Дондуков" и на улица „Леге", в Чешкия клуб, който съществуваше и тогава, в „Стария Гамбринус", в един от най-старите софийски ресторанти „Княз Батенберг", където през 20-те години понякога свиреше на пианото не друг, а самият Панайот Пипков (авторът на музиката на „Върви, народе възродени" и баща на композитора Любомир Пипков), в ресторант „Савоя" на Карло на „Царя" и на още десетки места, кои по-луксозни, кои по-народни, където работеха истински готвачи магьосници.

Не ще и дума – това в никой случай не е „всичко" в ресторантския „домен" на стара София, но аз не съм в състояние да ви изброя и множеството не луксозни, но чисти и приветливи простонародни ресторантчета и гостилници. В тях човек можеше да се храни на вересия и да плаща на края на месеца – нещо, което правеха с удоволствие много артисти, писатели, работещи тогава като чиновници. Истински, обикновени чиновници, както и студенти, работници, занаятчии и изобщо всякакъв „чешит" люде.

Най-хубавото нещо в тези места беше демократизмът на тяхната пъстроцветна публика. В прочутите навремето механи – „Широка" и „Дълга" – на улица „Позитано" например можеха да се видят на една и съща маса да пият шишенцето си ракия прочути учени и каруцари от пиацата за каруци при пазара или пък най-известни артисти да си приказват задушевно с някой хлебар или обущар. Изобщо с някои „редови хора", както ги наричаме днес...
Що се отнася до крайградските заведения, като „Танушев" в края на Борисовата градина, „Шахов" в Княжево, „Чепишев" в Бояна, „Черният кос" по пътя за Владая и подобните на тях заведения в Драгалевци и Симеоново, нещата стояха по същия начин – добра храна, музика, точни сметки и акуратно обслужване. Подробности, които караха от само себе си хората да бъдат по-щедри с бакшиша.

Но освен ресторанти, гостилници и гостилнички в София някога имаше и много шкембеджийници, където освен чорба сервираха чревца, шардени и изобщо страшно вкусни ястия с всякакви карантии.

Палмата на първенството сред тези други „радетели по прехраната" беше шкембеджийницата „Дамарче" на улица ,Левски". Тя отваряше още в четири сутринта и често по това време в нея можеха да се видят дами с дълги рокли и мъже във фракове или смокинги, които смятаха, че е свръхшик да се излапа една шкембе-чорба след бал.

За „интелектуалните кафенета" ви разказах преди. Тук искам само да добавя, че освен тях в София от времето на моето детство, юношество и младост имаше и още много други сладкарници и кафенета, дето се продаваха чудесни лакомства на сладкарския бранш.
Кое беше първо сред тези заведения, е мъчно да се определи, тъй като, ако човек почнеше със сладкарница „Колос" пред ученическото кино на улица „Стефан Караджа", където можеха да се изядат две пасти за три тогавашни лева, наместо за четири, ако са две, и свършеше със снобската „Савоя" на „Царя", вече можеше истински да се побърка в трите „Виенски сладкарници", пръснати в различните части на града, да не говорим за останалите сладкарници из София, които просто „бълваха" пасти, торти и какво ли още не.

Ами старите софийски аперитиви, дето с петдесет грама гроздова ракия даваха по десет вида мезета, поставени в миниатюрни чинийки като онези от детските сервизи за игра? По мое време, посещавани от най-различни групи интелектуалци, търговци, чиновници и т. н., тези аперитиви се кла­сираха така: „Палма" на булевард „Цар Освободител", където сега е Полският център, „Торино" на улица „Леге", „Луката" на улица „Славянска" и пр., и пр.
В повечето аперитиви ежедневно идваха почти винаги все едни и същи клиенти. В „Палма" например беше „абонат" актьорът Стоян Бъчваров, там редовно идваше д-р Велинов, началникът на протокола във Външното министерство. А в „Луката" аз за пръв път видях „на живо" Рачо Стоянов – автора на „Майстори" и първия преводач на „Мартин Идън" и на още други книги на Джек Лондон, издадени у нас.

Но да ви кажа сега няколко думи и за нощните заведения на стара София.
За съжаление те не бяха кой знае колко и аз не бях техен чест посетител, но все пак ги бях пообиколил с приятели и, общо взето, те ми се бяха сторили доста скучни още от най-ранна младост. И още по-важното – доста скъпи. Вярно – в тях свиреха първокласни оркестри, имаше програма, „такси-гърл", повечето унгарки, но всичко туй не ме въодушевяваше особено. В онези години аз усилено четях и „събирах хитрина за после", а това сякаш беше най-важното за мене в момента. При това тогава ми вървеше доста сред момичетата и в баровете, честно казано, не ми беше най-забавно.

Между масово посещаваните барове, които по онова време по френски маниер наричаха „кабарета", бяха „Мак­сим бар", „Етоал", „Фемина", „Бяла лоза", „София", „Риунионе", „Империал" и не по-малко прочутото от тях „Циганско кабаре" на Кева, което се намираше чак на другия край на София. На улица „Татарли".
Там имаше един стар пръч, комуто даваха да пие вино от кофа, и когато животното се напиваше, то се хвърляше върху публиката с рогата си напред и тогавашните нощни веселяци софиянци смятаха това за много смешно и за „вери шик"!

Трудно е да се възстанови „хранителният", „сладкарски" и „нощен живот" на тогавашната малка София, но едно може да се извади пред скоби от този микросвят в неговата многопланова история – акуратността, точността и любезността при обслужването на неговите клиенти. Не размерът на поръчаното от клиента определяше отношението в този свят към него, а желязното правило – любезност и внимание към всеки, който е удостоил твоето заведение със своето присъствие, независимо колко пара ще остави в него. А ако не греша, още безсмъртният сеньор Мигел Сервантес, инвалидът от битката при Лапанто срещу турците, написал „Дон Кихот" с лявата си ръка, беше заявил: „Няма нищо по-скъпо от учтивостта, което да струва по-евтино!"
Какво пък – може и да е бил прав...

Драган Тенев, из „Тристахилядна София и аз между двете световни войни”, София, 1992

петък, 5 октомври 2018 г.

ДЯДО КРЪСТЮ НА 125 ГОДИНИ

На пощенската картичка от 1910г. е отпечатано: „Дядо Кръстю Б. Илянов, роден през 1785 год. в с.Пордим. Преживел през 18-19- 20 столетия. Снимката е по случай 125 год. юбилей от рождението му през 1910 год.“


За библейския дядо Кръстю разказва и Любомир Буковски - краевед и колекционер, в книгата си „Плевен – среща с миналото 1877-1944“,изд.2007,2014:
"Сред интересните фотоматериали не мога да пропусна и този, свързан с пордимчанина дядо Кръстю Бешев Илянов, който е починал на 128 години през 1913 г. Когато е бил на 125 години, той заснет и по тази снимка в Германия изготвят 1000 пощенски картички, част от които са изпратени в пордимските музеи, като сувенири за посетителите."

Става яясно, че Кръстю Илянов е доживял 128-годишна възраст!
Стъпвал по земята на България, дишал въздуха й в годините на три столетия...

петък, 21 септември 2018 г.

НАШЕСТВИЕТО ОТ СКАКАЛЦИ, 1918

От Петър МИРЧЕВ

В края на Първата световна война една рядка напаст сполетя София и страната. Не зная кой вятър довея над земята ни облаци скакалци. Страшно бедствие! И то по време, когато още не можехме да се съвземем от войната. Явлението бе необикновено, а държавата и народът - безпомощни пред него. Когато облакът скакалци минаваше, сянка покриваше земята, и слънцето започваше да грее като през опушено стъкло. Нямаше отрови и никой не знаеше как да спасим и завардим реколтата, която неканените хвъркати гости унищожиха за няколко денонощия - изпасоха нивите.

«Да се тъпчат!» - решиха официалните власти.

За наивната мярка потърсиха помощта на училищата. За нашето бе определено село Банкя. Учебните занятия бяха прекъснати и всички софийски ученици излязоха на полето. Не зная как е минала акцията по другите места, но при нас, в Банкя, всичко излезе много несериозно. Изкачихме се на околните баири с песни като на екскурзия, хванахме се на хорца и започнахме да скачаме в нивите.

И никой не можеше да каже скакалците ли тъпчем или посевите.

Така, според инструкцията, трябваше да ликвидираме тази национална напаст. Скакалците не се задържаха на едно място. Приземяваха се, унищожаваха растенията и пак хвъркваха на облаци, по свое решение. След някой ден преминаха западната ни граница. Бяха еднакво големи, еднакво шарени, с червенко под крилцата, като униформена армия. Такава беше нашата някогашна бригада «в помощ на селското стопанство».

Петър МИРЧЕВ, Из книгата «София – тъжна и весела», 1978

събота, 1 септември 2018 г.

АЛЕКО И ФИОРИТУРАТА НА АДЕЛА, 1890е


Разказ от Иван БОГДАНОВ

Преди да влезе в кафене „Ница“, младият човек с малка руса брада и ясни момински очи се извърна и се усмихна. След него креташе снажен мъж с широкопола шапка и недоволен вид — видинският адвокат Найчо Цанов.
—Като си ми гост, бъди ми и дост! Дошъл си в София, пък бягаш от прелестите й. А има ли по-голяма прелест от възпитаничките на пан Хрдличка!

От разтворената врата се посипаха в тихата вечер звуците на вихрен валс.
—Ти послушай, послушай!
И като хвана за ръка начумерения си спътник, младият човек бързо го въведе в шумната, задимена зала.

—Алеко, о, Алеко! — понесоха се възгласи от няколко маси.
Като сс кланяше на всички страни, Алеко Константинов се насочи към една маса, току пред самия подиум на оркестъра. Станали прави, оттам го приветствуваха няколко души.

—Да ви представя братовчеда си Найчо Цанов, адвокат, демократ, трибун, бъдещ президент... — и като се сниши малко, добави: — ... на република България.
Гръмък смях разтърси залата. Смееше се „Весела България“. Беше установила резиденцията си тука. Предложението беше на Алеко.

В кафене „Ница“, на ъгъла между булевард „Дондуков“ и улица „Московска“, там, дето днес минава северното крило на Партийния дом, в наскоро построената по това време масивна сграда се беше настанил с дамския си оркестър чехът пан Хрдличка.
Една вечер Алеко Константинов идва тук с приятели, оркестърът му се понравя, пан Хрдличка му допада. Заведението бързо почва да се оживява.

Дали музиката, или оркестрантките привличаха все нови и нови посетители, но пан Хрдличка беше доволен. Старанието му беше щедро възнаграждавано от посетителите.
Алеко избра маса близо до подиума. Сядаше винаги така, че добре да вижда миловидната Адела — флейтистката. Тя беше младо, стеснително момиче с две дълги плитки, преметнати през раменете й.

И колкото пъти по тогавашния обичай пан Хрдличка се изправяше пред него с дълбок поклон и блюдо в ръка, след като хвърляше в блюдото с дясната си ръка една монета, преди да хвърли с лявата друга, Алеко казваше дискретно на чеха:
- Това за вас, а оноза за миловидната Адела!

Ала напразно хвърляше погледи и монети Алеко. Лицето на момичето оставаше непроницаемо. Снощи той успя да пъхне в ръката на пан Хрдличка кратко писъмце за Адела. Там имаше само три думи на немски, нищо друго освен три кратки думи!

Като застана сега пред масата на компанията си, Алеко отправи въпросителен поглед към иан Хрдличка. Чехът вдигна рамене, разтвори ръце в знак на безизходност и направи такава кисела физиономия, чс Алеко веднага разбра. Сетне погледна към Адела. Тя веднага вдигна главица по-високо и зарея поглед някъде през дезет царства в десето. Устните й се свиха в недоволна гримаса.

Лек облак мина по лицето на Щастливеца. Но това беше само за миг. Отново лицето му се озари от широка усмивка.
—Найчо, брат, почакай ме тук само за минутка, ей сега ще дойда!
И пъргаво изхвръкна навън.

Пан Хрдличка беше вдигнал високо лъка в предупредителен жест, когато Алеко отново влезе в локала. Оркестърът гръмна. Постепенно лицето на Адела се разведри. Посипаха се из залата нежни трели. Последва кратка пауза за нея. Погледът й неволно падна върху шегобиеца с ясните си очи. За бога, какво нрави той?

Разположил се точно срещу нея, Алеко бе разрязал на две половинки голям лимон и сега с изкривено от спазми лице лакомо го смучеше.

- Какви са тия приумици от тебе? — смушка го недоволно под масата Найчо Цанов.
Щастливецът го погледна учудено.
—Изпълнявам предписанията на лекаря — отвърна ехидно Алеко, — анемичен съм.
—А защо не в къщи?
- В къщи! Знаеш ли ти какво удоволствие е да се яде лимон, когато ти свири оркестър! Дамски ли е оркестърът — удоволствието е двойно. Опитай, опитайте всички!
И без повече да се бави, той извади от джоба си няколко лимона, разряза ги на четвъртинки и ги раздаде на компанията.

С изкривени лица, като се кискаше весело, компанията се нахвърли на това импровизирано лакомство. Веселото настроение се предаде на цялото кафене. Залата прихна от смях.
Пан Хрдличка беше забелязал забавната шега. Сега трябваше да започне фиоритурата на Адела. Като се стараеше да я закрие с тялото си, диригентът й даде знак. Флейтата безпомощно изписка. Отворът бързо се задръсти. Устата на момичето се напълни с обилна влага. И колкото старателно пан Хрдличка да я прикриваше, от погледа й не можаха да убегнат лимоните. Цялата зала сякаш дъвчеше, всички лица сякаш бяха изкривени от скомина, а из въздуха се носеше познатият, силно дразнещ мирис.
Флейтата жално изпищя, пръстите се вдървиха, ръцете се отпуснаха — край...

—Аhtung! Final! —изкомандува пан Хрдличка. — Почивка!

И като подбра оркестрантките си като пилци, диригентът ги отведе на една странична маса. Седнало гърбом към публиката, момичето си бършеше очите.

А Алеко стоическн продължаваше да дъвче. Беше отмъстен за неуспеха ои.

Дали поради тоя куриозен случай, или поради оплакването на някои офицерски дами, че съпрузите им дълго се заседявали в кафене „Ница“ и се прибирали твъдре късно в къщи, но наскоро след това пан Хрдличка смени дамския състав с мъжки. Предишният му успех не се върна. Посетителите на „Ница“ явно намаляха.
Алеко Константинов се премести с компанията си в Орфеум „Неапол“.

Иван БОГДАНОВ, "Отмъщение", разказ от сборника "И ТЕ СА ХОРА, трагикомични истории с български писатели", СФ, 1978

Карикатура Цветан Цеков – КАРАНДАШ

петък, 17 август 2018 г.

НА ПЛАЖ В РУДАРЦИ И ЗА РЪЧЕН ХЛЯБ

Как конопът в Граовско придобивал „чудна целебна сила“
- И за витошките павета, постлани по улиците на Стара София и целия булевард „Цар Борис III“ от Княжево до Руски паметник
 

От Георги-Момчил ПОПОВ
Бензиновият файтон се е спуснал от Владайската височина на юг, по шосето за Кулата и Солун. Момичето от космическия спътник мърмори в GPS-а до волана: „На разклона в Драгичево завий на ляво. До адреса – 3 километра“... Задали сме й „село Рударци“, отстоящо на 18 км от центъра на София.  Космическата мома се старае, но понякога е доста досадна... По магистрала Люлин също става – от Драгичево вляво. Може и с електрически семеен файтон, именуван „хибрид“. Зависи от парата в джоба и съдържанието под шапката.

Запътили сме се към „морето“ на Перник  - плаж с минерална вода под открито небе, в западните склонове на Витоша, на 880 м н.в. На слънчеви бани, море и планина – три в едно. Към Плувния комплекс, именуван преди само „Плажа на Рударци"... В горещите летни дни, в това зелено кътче от Рая до река Рударщица, ще поемем чист планински въздух с мирис на витошки бор. Ще се отдадем на минерални блаженства из красиви хора „натюр“ - с дух спортен, здравословен, добротворен... Ще бегнем за ден-два (или цял живот) от смръщени персони, циркулиращи „официал“ или „неглиже“ из стъклена „сандък архитектура“... Сред сенки, горещ асфалт, криви тротоари,  паркове, бирарии, аптеки из прашната ни задушена София...

Чуйте за курортното дело в Граовско и се чудете! 

Плувният комплекс в село Рударци (открит на 29 юни 2001г.) се състои от три открити плувни басейна с минерална вода (един от тях с олимпийски размери, а друг специално за деца), закрит плувен басейн със сауна. Има и футболен стадион със съблекалня и база за настаняване, игрища за баскетбол, волейбол и тенис на корт. Допълнителна атракция е зарибеното изкуствено езеро. Минералната вода е подходяща не само за бани, но и за пиене с  лечебни цели. Температурата е 29° С, дебитът - 600 литра в минута. По състав водата е слабо минерализирана, хипотермална, хидроксикарбонатна, сулфатнонатриева и радиоактивна - най-силно радиоактивна от всички минерални води в Софийската котловина и подножието на Витоша.

Пръв, преди повече от 90 години, на нейните качества и възможни ползи обръща внимание  географът пътеписец Павел Делирадев (1926):
„Кладнишките извори. Те са единствените термални извори под западните склонове на Витоша с по-голяма радиоактивност...  Трябва да се съжалява, че и досега тези извори стоят още неизползвани. Мръсните трапища под изворите служат за киснене на гръстите (стеблата на конопа), които единствено изпитват благодатната сила на радия. И ако конопът притежава способността да кондензира радиевата еманация, направените от него ризи ще притежават чудна целебна сила."

Освен живителната минерална вода село Рударци радва гостите си и с идеално за курорт разположение -  в югозападното подножие на планината Витоша, на 880 м н.в., добре огряно  от слънчевите лъчи, с дворове, къщи и хотелчета на двата бряга на река Рударщица. Нейните води, идещи от хладния връх Острица, след Рударци се мушват в Голобрежка река и двете заедно се вливат в Струма.

За любознателните трябва да се каже, че и село Рударци идва от стари-стари времена... В землището му, в местността Маниш на левия бряг на реката, археолозите са открили останки от антично селище още от тракийско време, в местността Църквището - средновековен некропол, а под самото днешно село са намирани основи на градежи от Средновековието. Много векове, от времето на Първото българско царство, тук – в местността Врелото, се е добивала и обработвала желязна руда. Оттам и името на селището Рударци. Мъжете са произвеждали желязо, много нужно за войската. Родова задруга от съседното село Кладница, пак свързана с рударството и обработката на желязната руда, в миналото дала началото на махала Рударско. Като самостоятелна административна единица махалата се отделила чак през 1960 година.

Статистиката за броя на жителите не казва колко са били те в Рударци през 1960 г. (когато станало самостоятелно село). Но знаем, че през 1956 г. Кладница била населена от 2104 жители (общо в двете махали), а  през 1965 г. в нея живеят 1393, а в новото село Рударци 904. През 2002 г. по брой на постоянно живеещите Рударци вече превъзхожда Кладница, а с временно пребиваващите броят достига над 1600. Пред някогашната махала Рударско става все по-ясна перспективата за развитие, свързано с планината, чистия въздух и минералните води.
Така Рударци става най-младото населено място в полите на Витоша, а след това и балнеоложки курорт. Изграждат се два открити басейна с кула, строят се почивен дом, хотел, ресторант, закусвалня, много вили и бунгала. А през 1980-е имало дори проект за строителството на лифт за хижите "Селимица" и "Острица" на Витоша.

Всички исторически бележки за съседното село Кладница, станала самостоятелна община 30 години преди Рударци да се отдели от нея, с пълна сила се отнасят и за двете села. Едни и същи са традиционните занаяти - рударство, въглищарство, каменоделство... Също така общ е и самобитният граовски фолклор, поддържан жив от самодейни състави в местното читалище. Има и училище за децата до 7-и клас. За него имало проект да стане специализирано училище по народни занаяти. Но...
Името Рударци недвусмислено показва връзката със занаяти като рударство и металообработка. Казват, че и в наши тук има пет ковашки работилници. Но наша милост туристическа е срещала напоследък две такива в град Пирот, в съседно Сръбско, тъдява - не.

Пазят се спомените за живелите тук каменоделци, скулптори, иконописци. Интересна подробност, която не бива да пропуснем, е че майстори-каменоделци са работили на близката кариера за витошки павета до село Мърчаево. Познати повече като владайски павета в миналото, изработени от твърдия камък сианит, с тях са павирани повечето улици на Стара София, а в по-ново време (1955 г.) е постлан целият булевард „Цар Борис III“ - от Княжево до Руски паметник. За съжаление, под натиска на криво разбраните цивилизатори на София легендарните владайски павета изчезват или биват заливани директно с асфалт. Което, казано нелюбезно, си е чиста и проста невежа диващина... По цял свят градове и градчета си пазят старите павета като писани яйца. Да съхраняват дух и родова памет – по тях са крачили гордо деди и пра-деди, фърчали са файтони, карети, дяволски бициклети...

Местните хора тачат християнските празници и народните традиции. Събори с курбан се организират в последната неделя на май и на Петровден (29 юни).  А празникът на селото - Свети Йеремия, се почита на първи май. Името на същия светец носи и църквата, на мястото на съществувала и преди.
От 25 години в  Рударци работи хлебопекарна "Ехо", по 12 часа на ден. Освен в селото, я знаят и хората от големия град. Дойдат ли, се спират за ръчен хляб или питка – с препечена коричка и меко сърчице... По стари рецепти, но... и последен писък на еко- гурме модата по цял свят.

Време е да се прибираме у дома. На „Момичето от космоса“ му е изключено копчето - да си трае, а в купето на семейния файтон ухае на слънце, борови иглички, планински бриз, прясно печен ръчен хляб...
Детска песничка от млади динозавърски дни се е забила в ухото ми:
„Отиваме на екскурзия до Витоша-а. Не е далеч от София, ела и ти!“.

Писа Георги – Момчил ПОПОВ,
MMXVIII  
Граматик от Софийска книжовна школа

петък, 22 юни 2018 г.

ПАВЕЛ ТОДОРОВ И СТАРА СОФИЯ, 1909

 
Тодоров, Павел: „Златарската чаршия“, 1912 г. Уличката с дюкяните на златарите се е намирала на мястото на дн. Министерски съвет.

Павел Тодоров Паунов е роден на 02.04.1894г. в Драз махала, квартала между Сточна гара и Лъвов мост в София. Още от ученик – с цветни моливи, акварел, маслени бои, Павел Тодоров рисува родния си град, прехвърля през годините романтиката на Стара София. След завършване на гимназия постъпва в Художественото Индустриално училище /1912г./.

Заради войните прекъсва и завършва 1920г. живопис в класа на проф. Иван Мърквичка, проф. Иван Ангелов, проф. Стоян Митов. Рисува портрети, пейзажи, битови сцени, натюрморти. Създал е повече от 150 битови композиции. Една от любимите му теми е София и околностите й. Автор е на седем самостоятелни изложби в София и юбилейна изложба през 1976г.

Част от творбите му са в Музея за история на София. Това са скици и картини, запечатали Стара София. Негови творби има в НХГ, СГХГ, частни галерии и колекционери. Умира на 10.09.1989г. в София.

Страница „БЪЛГАРСКИ ХУДОЖНИЦИ“, ФБ

Тодоров, Павел: „Драз махала“, 1909 г.

Тодоров, Павел: „Градската вада“, 1909 г. Река Владайска в района на Женски пазар.

Художникът Павел Тодоров /1894 – 1989/

Тодоров, Павел: „Джамията „Баня баши“, 1908 г. Днешният пл. „Бански“. В ляво до джамията – старата турска баня, в дъното дървеният цирк „България“ на мястото на дн. Централни хали. Пред него – конският трамвай /омнибусът/ за Княжево или Банкя, на преден план – селски пазар.

Тодоров, Павел: „Уличка“, 1908 г. – кв. Коньовица, около дн. Бул „Христо Ботев“

Тодоров, Павел: „Банишора“, 1908 г. Банишорската табия – дн. Хълм с Централния затвор, Бирената фабрика, Владайска река.

Тодоров, Павел: „Зима - река Какач“, 1970. На преден план - река Какач, протичаща край с. Връбница /дн. ЖК "Надежда"/. В дъното се виждат като през мъгла селските къщички.

Тодоров, Павел: „Коситба в Софийско“, 1972 г.

КОЛЕКЦИЯ: Музей за историята на София
Location: Regional Cultural Institute - Museum of History of Sofia 

събота, 9 юни 2018 г.

БОЙ ЗА NIVEA НА ЕВИНИЯ ПЛАЖ, 1970-е

На фона на пълната скръб в родните магазини, евините плажове се превръщаха в центрове за шопинг на лъскави стоки от соцлагера


От Диана ПЪРВАНОВА

По времето на социализма беше много модно дамите да събират тен чисто голи на морето. Тъкмо за това почти нямаше курорт по нашето Черноморие без т.нар. евин плаж, предназначен само за представителките на нежния пол.

Просто се отделяше един участък от пясъчната ивица, който се ограждаше с висок дървен стобор. Не само да спира всеки любопитен поглед, ами и птичка да не може да прехвръкне през него. Там жените свободно хвърляха банските и с часове се припичаха под ласкавите слънчеви лъчи. Но освен заради този кеф, те идваха тук и за богатия пазар на вносни стоки. На фона на пълната скръб в родните магазини, евините плажове се превръщаха в центрове за шопинг на лъскави стоки от соцлагера. Търговките бяха най-често полякини и чехкини. Първите носеха парфюми „Бич може”, страшно харесвани у нас. Както и елегантни дълги поли на волани с различни цветове. Чехкините пък мъкнеха тежки дисаги със стока – като се почне от класическите кремове „Нивеа”, мине се през дефицитните джапанки и фланелки, и се стигне до пластмасови шнолки, бельо, шарени чантички за гримове, слънчеви очила.

Луди мелета от голи жени ставаха при пазарлъците за цените и покупките, имаше и скубане на коси, и щипане. Никога няма да забравя един такъв бой. Майка ми ме поведе за ръчичка – а аз не по-голяма от 8 години, гледах с панически ужас как се блъскат голите жени. „Пани, дайте ми нивеата..”, пищеше една млада жена, протягайки ръце към единствената останала синя кутийка. А друга ръчкаше чехкинята и повтаряше: „Мате кецки, мате кецки…?”  Това лято тези не толкова изискани платнени обувки бяха повече от хит, въпрос на престиж за младежите в България. Но СИВ беше решил – кецове да произвежда само Чехословакия. Та чехкинята измъкна от сака си някакви тъмносини кецове, но две други голи дами на средна възраст се хвърлиха стръвно върху тях. Стана луд скандал, примесен с юмруци и яростни викове.

Вестникарски реклами от 1930-40-е, когато NIVEA се е продавала свободно в България

Аз се прилепих за оградата и треперех. Някой задумка по нея отвън, чу се мъжки глас: „Спрете, бе луди женоря, ще вляза и ще ви разтърва!”. Това доведе до нов мощен масов писък, полетяха сутиени и гащета. Явно дежурният милиционер на плажа се беше уплашил да не пострада някой от свадата. Една жена отчаяно ровеше в пясъка – в суматохата си беше загубила златната обица. Но никой не й помогна да я търси. Чешките търговки бързо прибраха опразнените си от стока сакове и дим да ги няма, само с милиция им трябваше да си имат работа. А аз стисках здраво една сива фланелка, купена от чехкините. Както се плациках в морето миналия ден видях да плува банкнота от 20 тогавашни лева, очевидно паднала от нечий джоб. Мама ми додаде нещо отгоре и аз доволно си тръгнах от евиния плаж с чуждестранната покупка. Повече никога не стъпих на такова място.

Диана Първанова, „Бой за „Нивеа” и „Бич може” на плажа през соца“, retro.bg

събота, 19 май 2018 г.

БИСТРИЦА – „БУЧИ КРИВО“...

Шопите и интерферационната диафония

От Момчил ПОПОВ
В Бистрица читалището се нарича “Цар Борис І”. Зад вратите му се крие уникат, признат от ЮНЕСКО за световно културно наследство. Това са гласовете и репертоарът на фолклорната група “Бистришки баби”. Техен самобитен патент е “бистришкият триглас”, демонстриран на доста сцени по света. Мелодията се изплита от три гласа: „ока”, ”бучи право” и “бучи криво”. “Бучи" издава определен вид постановка на гласа, характерна за пеенето в Източното Средиземноморие. А в Бистрица той е специално подчертан. “Бистришката интерферационна диафония", както я наричат в световните музиколожки среди, е свидетелство за висока музикална и танцова култура, родееща се с изкуството на древните траки, фриги, елини. Пренесена е през вековете от жените на село Бистрица от планината Витош.

Разположено на 860 м.н.в., на 15 км от София и на 4.5 от кв. Симеоново, село Бистрица е едно от най-старите и най-големите подвитошки села. Още през 1920 г. в него живеели повече от 2000 жители. До селото водел добър коларски път, по който можел да се движи и автомобил. Във връзка с изграждането на водопровода била построена и теснолинейка.

“Населението поминава със земеделие, скотовъдство, каменярство, воденичарство (има 16 воденици), кръчмарство и пр. Напоследък  тук  почнаха да летуват много софийски семейства, с което тоже се подобрява селският баланс." - отбелязва през 1926 г. в книгата си “Витоша – популярен очерк”  Павел Делирадев.

Шопи на петъчен пазар в София, края на 19 век /оцветена пощенска картичка/

Белезите на древна култура по тези места са свързани с добиването и обработката на благородния метал злато. “Промиването на златото е ставало по един примитивен, но практичен и до днес (1926 г.) запазен начин, от който можем най-добре да съдим за миналото" - пише Делирадев. “И тук, както и в Бояна, разправят, че когато това поле (Софийското) било езеро, около него имало само три села: Яна, Бояна и старо село Бистрица". Това предание - хипербола обаче се основава на действителния факт, че по тези места има следи още от Неолита.

Църквата към близкия манастир “Св. св. Йоаким и Анна" в м. Мали дол лежи върху могилен некропол. Под черковния наос се намира запазена антична гробница (3.35 х 2.99 х 2.28 м), в която се слиза по каменни стълби откъм притвора. Предполага се, че това е римска гробница от IV век. Манастирът е разположен на около 2 километра югоизточно.

Жените от Бистрица се гордеят с древните си музикални умения, а мъжете тук са потомци на храбри войни от стари-стари времена. В краеведска книга за селището са оставили интересно свидетелство, което предупреждава чуждоземците за едно от скритите им оръжия – овчарската сопа:

Ние Бистричани сме от шопски произход. Но кои са тия шопи? Обяснението на наши стари хора на тая дума е:

1. Че при разни битки през вековете, нашите прадеди не отстъпвали от фронта никога, защото щом се свършвали стрели, копия, боздугани, или даже на Железната шопска дивизия мунициите, те грабвали сопите и продължавали боя. Ето защо от нашите сопи, сме получили името шопи.

2. Че споровете помежду си за мери, за сметки, за едно яйце даже, или за една лъжица при делба на братя, много често уреждали със сопи, а не по други, по- човечни начини и затова ни нарекли шопи... И ми изглеждат прави. Това се потвърждава и от един исторически паметник от 1522 г., а именно: "В ръкописна история от Хилендарския манастир, сега /1921 г./, притежание на Ст. Аргиров от София, със заглавие: "История о царствие Болгарское  от любородци в кратце от многих и старии собравшихся", е казано: „В 1522 година Цариградския Патриарх повдигнал Селима I - турски султан, срещу българите и "тако и що ги зароби у Ниш, у Радомирско засели, а шопи се зоват, по турски /сопа/ тояга, да пазят воскрилия кога ся бият и днес кадя ходят, и тоягите си носят и ся зоват шопи“...

Тоест,  Селим I  преселил в Радомирско шопите, които били войска около 1522 година... /По А. Монеджикова, „София през вековете“, 1946 г./

Днес все повече семейства са избрали Бистрица за свое постоянно местоживеене. Привличат ги чистият планински въздух и добре уреденият бит. Кокетният център около площадчето с пазара, спирката на рейса за София, магазините, читалището, по-надолу църквата “Св. Георги",  носят аромата на малко градче... Въпреки че официално Бистрица  е село към столичния район Панчарево.

Село Бистрица носи името на река Бистрица. На 3,5 км нагоре по течението й се намира вторият по големина витошки водопад. Нарича се Самоковището и е висок 20 метра. Пътеката продължава стръмно нагоре и навлиза в иглолистния биосферен резерват Бистришко бранище.

Върховете Резньовете, Купена и Скопарник вече във високата част на планината допълват импресията, наречена Витоша.

Момчил Попов, „Бистрица – бучи „криво“...“, MMXVIII

събота, 5 май 2018 г.

КНЯЖЕСКИЯТ МАНЕЖ, 1883

Лейбгвардейският конен полк на НВ Цар Борис III Обединител, 1930-е

През 1883 г. Градският общински съвет разгледал искането на двореца за отпускане на място между Орханийското /бул. "Вл. Заимов"/ и Цариградското /бул. "Руски”/ шосе, където да бъде построена княжеска конюшня /манеж/.

Тези места били вече продадени на частни лица за жилищни постройки и затова въпросът бил внесен за разрешение от пра¬вителството. Общинският съвет бил на мнение, че не е желателно изграждането на конюшня в близост до бъдещия храм "Ал. Невски", Докторския паметник, Паметника на В. Левски /по това време в строеж/ и класическата мъжка гимназия. Въпреки това строежът на манежа започнал.


Княжеският манеж в София, 1895 – 1939 г.

На снимката от 1895 г. се вижда завършената вече сграда, разположена между улиците "Оборище" и "Шипка". В нея се помещавали дворцовите каляски и впряговете към тях. Гвардейският конен полк обяздвал тук конете си. Има сведения, че преди окончателното завършване на Народното събрание в сградата на манежа са заседавали народните представители. По-късно военният оркестър на Гвардейския полк изнасял тук концерти пред софийското гражданство.
Сватбената каляска на НВ Цар Фердинанд, Музей на София, 2018

Зад манежа се вижда Докторският паметник с градинката. Голямата сграда в дъното е Военното училище, построено през 1892 г., а дългите ниски постройки вдясно • кавалерийските казарми на мястото на днешния кв. "Ленин".

През 1939 г. манежът бил разрушен, за да се изгради на негово място Народната библиотека.

Георги КОЦЕВ, сп.“София“, бр.5/1987

петък, 27 април 2018 г.

ЧЕПИНЦИ – БУНТАРИТЕ, МОГИЛАТА, МОНАСИТЕ, 1709

След обира на Арабаконак и обесването на Васил Левски през 1873 г. всички църкви, параклиси и монастири в „Софийска Света гора“ са сринати и опожарени

От Петко ОГОЙСКИ

МОНАСТИР "СВЕТИ ТРИ СВЕТИТЕЛИ" край село Чепинци.
Малко са духовните средища, построени като него в поле, макар и край “Голема могила" от тракийско време, при това в близост до София. Град, който и през турско е бил важен административен център /кааза/, затова и монастирът е бил често нападан и разрушван, а монасите убивани или прогонвани. Поради което не се намери източник на данни за началото на построяването му. Знае се от местното и околно население, че го има "от незапомнени времена".

Въпреки че се намира в поле, до Околовръстния магистрален път в източна посока на 500 м. от с. Чепинци и на еднакво разстояние от с. Кремиковци и Челопечене /по 3 км./, издигащата се до него необичайно голяма тракийска могила прави обстановката около монастира по планински романтична. Тя е висока около 10-12 м. и с диаметър около 30-40 м., обрасла с дървета, доминира над близките две могили и внушава алюзията, че монастира е в подножието на една собствена негова планина. Извиращият изпод нея бистър ручей прави тази представа още по-автентична. Но в същото време и голямо изкушение за поразиите на иманярите.
Защото се знае, че траките и техните племенни разклонения трери, тилатеи и серди, според древният историк Тукидид са живяли на север от Скомброс /Витоша/, където са основали град Сердика /Средец, София/ и издигали своите могили по три причини. Първо - за ограничаване владенията на една племенна група от друга, второ - за наблюдателници, отдето бдящи стражи с палене на огън или свирене с рог съобщавали за опасностите, и трето - издигани са в чест или в памет на някой починал или загинал голям вожд.

В този, трети вид могили, древните слагали различни златни, сребърни и керамични предмети, с които си е служил приживе погребаният велможа, дори цели украсени галерии за негов "дом", каквито на много места бяха открити.

А необикновеният размер на монастирската "Голема могила", както и днес я наричат хората, от пръв поглед предполага да е този сорт, поради което от много места е копано от иманяри, но не е било по силите им да стигнат дълбоко. Но тя е привличала вниманието и на археолозите. Освен, че е маркирана околовръст с надписи като паметник на културата, правени са и разкопки с научна цел.
В "Известия на Археологическия институт” при БАН от 1934 г. на стр. 449 Иван Велков описва едно от разкопаванията, при което са открити железни предмети и глинени съдинки, в които имало обгорени кости. Друга публикация сочи открита "сводеста гробница, превърната в постница към близкия монастир." Но, от личащия  и сега изкоп се вижда че до центъра на могилата не се е стигнало.

При все това, отклонението ни визира физическата обстановка, докато главната ни тема е самият монастир. Има още живи внуци и правнуци на хора, които са свидетели на поредното разрушаване на монастира, станало през 1873 г. по повод обира на турската хазна при Арабаконак 1872 г. и залавянето на Димитър Общи, а вследствие на това и на Васил Левски. Тогава са разрушени почти всички монастири от т.нар. Софийска Света гора, накацали в подножията на обграждащите София планини: Курилският  монастир "Св. Иван Рилски", Подгумерският  "Свети Димитър", Кремиковският "Свети Георги", Сеславският  - "Свети Никола", единият  от двата Буховски монастири: "Света Мария" и "Свети Архангел", монастирът в с. Яна, този в с. Герман, в Бистрица, Кокалянският, Драгалевският и редица други черкви и параклиси.
В тази трагична 1873 г. монастирът в Чепинци се е състоял от малка черква, оброчен параклис "Свети Илия" и продълговата дървена постройка за игумена и прислугата. Монасите били 24 души и живяли в изкопани по скатовете на могилата землянки, подобно на "скитовете" в "Света гора Атонска" и скалните дупки в Мадара Шуменско и с. Иваново Русенско. Едвам се побирали в черквата за молитви и песнопения.
Като близък до София, дето се кръстосвали пътищата за срещи на поборниците срещу робството, в топлите землянки на монасите често намирали приют и хайдути и четници.

УЖАСНОТО НАКАЗАНИЕ „РАЗЧЕПВАНЕ“, 1709
Може твърдо да се вярва на преданието, че там се е укривала и известната някога в Софийско хайдутска чета, състояща се от братята Велчо, Янчо и Михо от Бухово, Симе от Калканджи /Дървеница/, Неделю Дамянов от Банкя, и Петре от самото Чепинци. Близо десетилетие тази чета е всявала страх сред турските управници и давала надежда за избавление на българите от Шопско. През 1709 г. четата е заловена и те са осъдени за назидание /публично/ на ужасното наказание разчепване, чрез връзване краката на два различни коне, които подгонвани в различни посоки ги разчепвали. Поради това, че това разчепване е станало сред поляната, дето сега е село Чепинци, то и селото е получило името си поради този ужасен случай, а самото място е сега площад “Гергов кладенец”. /Това е удостоверено в книгата “Хайдутството на българските земи - 15-18 век” от проф. Бистра Цветкова, С., 1971 г./.

Заедно с четата, унищожен е и монастирът, като тяхно доказано свърталище. Но и бързо възстановен. Защото както вече се каза, следващото му /и последно/ разрушение през 1873 г. става също по причина на това, че е смятан за убежище на бунтовници от революционните тайни комитети, /основани от Васил Левски/ след обира на хазната на Арабаконак. Има сериозни податки, че и самият Апостол на свободата го е посещавал, а 24-те монаси, които тогава е имало в монастира, са явно съпричастни в борбата срещу поробителите. Помни се, че при бягството си от монастира те първо преминали през Чепинци /а някои там се и укривали известно време и гласно се вайкали: “Ех, Боже, строи ли се монастир сред полето? Я да беше в Балкана, 24 шишанета щяха да посрещнат чалмалиите и много фесове щяха да паднат!”...
Доказано е, че монасите избягали в Стара планина и през селата Огоя, Ябланица и Буковец се озовали в монастира “Седем престола” в с. Осеновлак Софийско /Свогенска община/.

При този погром над всички монастири, черкви и параклиси в “Софийска Света гора” са заловени хора от тайните комитети: Тоне Крайчов, поп Стоян Пенков, Стоян Мечков от с. Желява, Боне Петров от с. Герман са заточени в Диарбекир, други откарани в затворите, а Атанас Ангелов Кентров от Чепинци е убит, а братовият му син Найден Младенов Кентров е заловен и откаран в Плевен, дето заедно с други са принудени на унищожителен труд по укрепленията на Осман паша. Той се е завърнал чак след Освобождението, едвам жив...

ЗАБВЕНИЕ И ВЪЗСТАНОВЯВАНЕ
След разрушаването на монастира , което е станало чрез опожаряване, от него не останало почти нищо, защото постройките били дървени. На първо време личали само камъните от основите и струполените върху тях керемиди. За две-три години всичко обраснало в буренак и храсталак. Само един дървен кръст, побит от местните жители, напомнял за погиналата Света обител.
Монастир „Свети Три светители“ край село Ченипци, Софийско

Но и това му състояние, будещо спомена за жестокия погром, карало хората да не “нагазват” и да не пускат добитъка върху “монастирското” място.
И когато през Освободителната война руските топове прогърмяли от към селата Чурек и Потоп, а в бягството си турците грабели и убивали всичко по пътя си, населението на с. Чепинци масово напуснали селото си и, смятайки това място под "Божията закрила", се скупчили около него и малко по на югоизток струпали своите колиби и землянки. През зимата на 1977 /1978 г. там и зимували, а от тогава и до днес, това място се нарича "Зимниците"...
Веднага след Освобождението чепинчани се заели с построяването на селски храм като по-спешно необходим за ежедневните нужди: кръщявки, венчавки, погребения и други християнски треби...

Запустението около монастира след години преминало в почти пълно забвение, траяло до към 1906 г., когато една сутрин баба Геша, родена в Локорско, омъжена в Чепинци за Кола Тодоров Гърков, искрено се завайкала от човек на човек:
„А бре, знаете ли що сънувах нощеска? А я, кое да сънувам, все верно излиза! Дойдоа над мене троица ангеле, па ме прекръстиха и думат: Ние пазим селото ви от всеко зло, а вие и домо ни забравихте! До Голема могила е, ако не го въздигнете, поразии ви чакат! ...“

Ден по ден, от човек на човек разказвала баба Геша и така се създало всеобщо настроение, та всяка неделя общоселски се струпвали хора да разчистват там, като открили основите  на постройките и обгорени или опушени керемиди и икони. Построена била черква и къща за калугери и послушници... В съответствие на знаменателното съновидение с трите ангели, по съвета на сведущи богослужители, черквата е наименувана „СВЕТИ ТРИ СВЕТИТЕЛИ“, по имената  на най-известните светци крепители на вярата в Източно-православното християнство: Свети Василий Велики /303-379 г./, Свети Григорий Богослов /329-390 г./, Свети Йоан Златоуст /344-407 г./.

Петко ОГОЙСКИ, Из книгата „Монастир „Свети Три светители“, Сф, 2002

петък, 13 април 2018 г.

ПЪРВАТА „БЪРЗА ПОМОЩ“ В СОФИЯ, 1937

Столична община постъпва умно и предвидливо, като разполага медицинското заведение току до Пожарната команда, която никога не спи 


Една от мерките срещу хуманизма в съветска България е премахването на думата „милосърдие“, респективно термина „милосърдна сестра“. Светлото бъдеще на селяни и граждани няма нужда от хора с мило сърце, нито от топли грижи към болния от жени с мили сърца, облечени в бяло... Нужен е казармен ред и нямо подчинение и в здравната система, затова „болничният персонал“ получава новата квалификация „медицинска сестра“. Другарката от болницата, под чиито команди трябва да се излекуваш!... Грубости и простащини и до ден днешен, повече от 70 години след „преломната дата“. Преломна, дори погромна за патриархалното общество, морал и бит в Царство България.
Затова мило ми стана, като преди дни открих в сп.“Сердика“ от 1937г. дописка за Спешната помощ в Стара София. Оказа се, че е обявлението за създаването на първата „Бърза помощ“ в родния ми град. Разказано с думи мили, мъдри и хуманни. Оказа се, управата на Стара София е постъпила твърде умно и находчиво, като е разположило този медицински център току до Пожарната команда, която никога не спи... Противопожарната централа на улиците „Раковска“
и „Екзарх Йосиф“, на задната пресечка ул.“Г.Бенковски“, в старата ми любима Драз махала...



Списание „Сердика“, брой 10, с.31/1937
„Д-ръ Ал.Цанковъ
С П А С И Т Е Л Н А  С Т А Н Ц И Я

Санитарното отделение при Столичната община откри през м. Декемврий 1937 год. Новопостроената спасителна станция. Последната, чрез своите органи, си постави хуманната цел да дава първа медицинска помощ при всеки нещастен случай, станал на улицата, във фабрики и магазини или в някое обществено учреждение.

Големият град, какъвто е вече нашата Столица, със своето усилено движение на трамваи, моторни и товарни коли, излага ежедневно гражданина на контузии и прегазвания, като пострадалите от тях се нуждаят от незабавна медицинска помощ. Преумореният от усиления темп на работата чиновник, търговец, работник получава не рядко на самото работно място кръвоизлияния из вътрешни органи, сърдечни кризи и мозъчни инсулти. Колко ценни живота може да спаси тогава една бърза и ефикасна медицинска помощ!
Колко често стават отравяния от недоброкачествени хранителни продукти и самоотравяния за самоубийство! При всички тези случаи шансът за спасяване живота е толкова голям, колкото по-рано бъде дадена медицинска помощ, колкото по-рано отровата бъде отстранена от организма.

Здравето е благо, то е ценност с огромна стойност за индивида и обществото. Всички останали блага, без крепко здраве, нямат стойност за притежателя им. Защо са парите на богатия, когато е обречен на бърза смърт, или да води жалко физическо съществуване?
Всяка религия издига в култ грижата към нуждающия се ближен, самарянската помощ при нещастен случай. Всеки добър християнин, всеки добър гражданин помага на пострадалия, но, по понятни причини, не винаги навреме и ефикасно.

Законът за народното здраве задължава всеки лекар да дава незабавно и безвъзмездно първа помощ, при нещастен случай. И това се прави. Обаче не винаги лекарят, ако бъде навреме при пострадалия, разполага с ония медикаменти и пособия, които са необходими за даване бърза и резултатна медицинска помощ. А всеки момент закъснение се заплаща често пъти с един ценен човешки живот.

Заради това първата медицинска помощ, за да бъде бърза и ефикасна, трябва да бъде организирана.

Спасителната станция на Столичната община се намира на ул.Бенковски №30 /ъгъла на ул.Бенковски и ул.Екзарх Йосиф/, в най-близко съседство със Столичната пожарна команда. Тя е специална постройка с партер и един етаж над него. В партера, освен чакалня, има лекарски кабинет и обширна превързочна с всички удобдства за една неотложна малка операция. В превързоч-....“

На снимките: Милосърдни сестри - 1940, Столичната пожарна команда – 1938, Местоположението на първата спешна помощ в София / Архив Аспиринъ, Сп. „Сердика“, Гугъл мап/

По-нататък архивната дописка може би завършва с организацията на работа в звеното, дежурствата, автомобилите- линейки на „Спешна помощ“ от 1937г., но... следващото листче съм изгубил.
Вярно с оригинала,
Георги-Момчил ПОПОВ

събота, 31 март 2018 г.

ВИЦОВЕТЕ НА ПРОФ. БРАДИСТИЛОВ, 1943


При бомбардировка през 1943 г. известният математик професор Брадистилов си стоял в къщи и си съставял уравнения. На другият ден той обяснил на студентите, че според теорията на вероятностите, в София тогава от 300 000 жители, имало 15 професора, и шансът да бъде улучен професор бил нула цяло и не знам колко стотни. Даже доразвивал теорията, като изчислил, че от тези 15 професори пък точно него да удари бомба, процентът бил още по-малък. Шансът бил нищожен и той за това не ходел да се крие в скривалище.
Но при следващата бомбардировка, щом засвирила сирената, гледат, че математикът бяга с пълна сила към скривалището...
-Какво става г-н професоре, нали шанса да ви уцели бомба е нищожен? - закачили го студенти в скривалището.
-Абе той и лъвът в зоологическата градина беше само един, ама предния път баш него уцелила бомба- казал запотеният Брадистилов.
= = =
Заради бомбардировките, изпращат студентите да държат изпити в Свищов. Тръгват с влака от София, с младите пътува и проф. Брадистилов. Но в купето научава, че в Свищов имало много въшки. Скочил веднага, минал по купетата и наредил на студентите да слязат в Мездра.
Вкарал ги в чакалнята, дал на всеки да реши по една задача... Казал им, че няма да го ядат въшки, само за да се увери колко не знаят. Но по високоговорителя съобщават, че обратният влак за София пристига. Тогава той хванал книжките и написал на всички по една тройка:
-Тази тройка ви е подарък от свищовските въшки.
След което се качил на обратния влак и се върнал в София.
/Разказани от майката на Пейо Делчев, тогава студентка/
= = =
Брадистилов казал на студентите си:
"Вероятността да си вземете изпита е същата, колкото да ви изпишат името на таблото на пълен национален стадион." /Р. Райков/
= = =
Още един истински виц за него:
Проф. Божоров и проф. Брадистилов се скарали и последният яростно изкрещял:
-Млъкни, че ще те сложа в малкия си джоб!
Проф.Божоров (той бил доста по - дребен), отговорил на Брадистилов:
-Ако искате да имате в джоба си повече, отколкото в главата си, съгласен съм. /Мима Василева/
= = =
Граждани на София гледат проф. Брадистилов върви с единия крак на тротоара, а с другия на платното... Задълбочено чете нещо. Свикнали с приумиците му, го подминават с усмивка. Но негов студент уважително го спира:
-Г-н професоре, не ви ли е трудно да вървите така? Защо не се качите на тротоара?
Брадистилов най-сетне се загледал в краката си:
-О-о-о, благодаря! Помислих, че съм окуцял...
/Разказано от майка ми Т. Деспотова, студентка от друг институт, 1950-е/ 


На снимките: Проф. Д-р Георги Брадистилов /1904-1977/. Бившата сграда и студенти от ВМЕИ „Ленин“- София, където е преподавал

ПРОФ. БРАДИСТИЛОВ В СПОМЕНИ НА НЕГОВИ СТУДЕНТИ - Е-Форум "Математика", 2011

Плодовит учен, надарен лектор и кадърен администратор (ректор на МЕИ).  Специализирал при Адамар, Картан и Каратеодори - все класици... Викаха му Брадата. Да си спомним за него. Имаше много свежи изрази:
"Задачата на науката е да обясни това, което е невъзможно да се разбере."

= = =
Имаше един прочут интеграл, наречен "Интегралът на 14 000". Проф. Брадистилов беше скъсал 14 000 студенти на него.
Имаше и един прислужник в МЕИ - бай Петко от Шоплука... Проф. Брадистилов го беше научил как да решава интеграла. Някой като закъсаше, професорът викаше бай Петко и му казваше:
-Бай Петко, този интеграл, така както го гледаш, можеш ли го реши?
Прислужникът написваше Решението на дъската, а по-съвестните студенти просто...умираха от срам.
= = =
Студент от село, отишъл в града да учи - 5 години математика.
Връща се, семейството му организира посрещане- банкет в негова чест, сядат на масата и бащата пита: "Е, синко, какво научи за тези пет години?".
Сетил се синът, че няма как да обясни математика на обикновени хора, и се пошегувал: "Ами научих как да доказвам, че две е равно на три!"
"Добре - рекъл бащата. - Жено, дай двете пилета от фурната за нас, а пък юнакът ще яде това, третото, дето било равно на тях!"
= = =
Влизат на изпит при проф. Брадистилов двама студенти: единият дълъг, а другият - нисък.
-Разделете дъската на две и пишете - казва професорът, очаквайки действието.
Студентите обаче мълчат и се помайват... След строгия поглед на преподавателя, Дългия грабва тебешира и разделя дъската с ХОРИЗОНТАЛНА права?!...
-Достатъчно, дай си книжката! – и Брадистилов му пише тройка... - Човек, който има акъл да се справя в конкретна ситуация, винаги може да научи математиката,... ако желае.
= = =
Брадистилов веднъж, като вървял по коридора на МЕИ-то (на паметника Левски), чул доц. Петров да говори на висок глас в кабинета си.
- Какво става? - попитал придружителя си доц. Иванов.
- Доц. Петров говори с Пловдив - услужливо съобщил доц. Иванов, след като проверил.
- Ами кажете му да използва телефона - посъветвал Брадата.
= = =
Проф. Брадистилов беше едър мъж, а на стари години доста напълня. На един студентски празник хубавка и стройна девойка - пет пъти късана от него, го кани три пъти да танцуват! Най-сетне ученият се съгласява. На дансинга колежката остроумничи:
-Професор Брадистилов, ние с вас сега сме като Тангента към окръжност!
-Ами тогава да спуснем Апотемата, колежке! -отговаря й професорът. 
= = =
"Ами тъй като никой не е доказал, че Светът е краен, значи е безкраен ... Какво му е толкова чудното?"
Проф. Д-р Георги БРАДИСТИЛОВ, 1904-1977

събота, 24 март 2018 г.

ЛЪВОВЕТЕ ОТ ДРАГАЛЕВЦИ, 1382

Средновековните занимания на загадъчните шопи
„Драги лъвове”, „Драгу левци” - сиреч „Драги бойци, верни мои войни”. Най-вероятно така се е обърнал цар Иван Александър към преданите си бойци - защитници на крепостта Средец, за да остане името на витошкото село от 1345 г. до наши дни Драгалевци.

Историците правят това предположение на базата на автентични средновековни документи – османски и български, един от които е „Витошката грамота” на цар Иван Шишман (1371 -1393).  Двамата владетели се явяват и като основатели и градители на най-личния манастир от т.нар. Софийска Света гора - Драгалевския манастир „Успение Богородично”. Наричан е още „Царски манастир" и „Света Богородица Витошка".

Във Витошката грамота на Цар Иван Шишман, писана преди 1382 г., за първи път столицата на България е назована със съвременното й име София:
„...И така, Царство ми освобождава този манастир на Царство ми заедно с всички достояния и владения на този манастир, да не смее да се бърка в този манастир нито средешкият кефалия, в манастирските владения и над людете от село Новачени, които се намират в града на Царство ми София...“

Във витошкото село Драгалевци е един от дълбоките ми родови корени.
Легендата, оцеляла през вековете, е съхранила истината за последната защита на крепостта Средец от 1382г. Тогава, след падането на крепостта, телата на убитите след тримесечна обсада смели защитници на Средец- София били изхвърлени във водите на река Владайска. В района на Шарен мост и Драз махала. От това барата почервеняла, а белите кости по брега дълго напомняли за героите. Сред падналите за Средец юнаци имало и „Лъвове от Драгалевци“. През петте века османско владичество наричали реката Канла /Кървава/.
През 1889 г. софиянци издигнали мост над Владайска река с фигури на легендарните защитници на столицата. Наречен и до днес Лъвов мост.

Музей на София. Средновековно въоръжение от Средец, 9. – 14. век. Горе: Гравюра на цар Иван Шишман II, 1387г. и потомците на неговите войни – Шопи, 1900 г.

Християнската обител „Света Богородица Витошка" над Драгалевци също е разрушена при завладяването на София от османските орди през 1382 г. Следващият XV в. манастирът отново е въздигнат, за да стане средище на Софийската книжовна школа. Разположен на 1.5 км над Драгалевци сред вековна букова гора, манастирът „Успение Богородично" е обявен за паметник на културата. Съхранени са уникални стенописи от Средновековието. Специалисти твърдят, че сред майсторите- ваятели, работили тук през ХVІ век, е самият Св.Пимен Зографски – небесен закрилник на българските художници.

Интересно е, че през дългите години на османско владичество витошкото село запазва името си: 1455 г. - Драгулевци; 1606 г. - Дирагулуфче; 1749 - Драгалефча. Още по-интересно, дори шокиращо някои читатели, е откритието на писателя- историк Георги Тахов за средновековните занимания на загадъчните шопи: ”Колкото и да е странно, по времето на робството драгалевчани не са се задоволявали само от поминъка си от пасищата и дърводобива. Според османски документ от средата на ХVІІ век – хюджет за 1647 година, драгалевците заплащат данък от 31 340 акчета – облог в полза на “кюрекчиите”, тоест весларите и кормчиите в императорската флота. Нещо повече – в хюджета се споменават и имената на драгалевчаните, които се прехранват от занаят в морето. Такива са Вучко, Мишо, Павле, Вълко и др… Може да се предполага,че драгалевските “кормчии” са били в Егея, която е сравнително по-близо до тази част на страната. Още повече, че в тази част на Беломорска Тракия съществува една постоянна комуникация с манастирите от Света гора. Както е известно, това е съхранена традиция още от времето на  Иван Александър и Иван Шишман.” Георги Тахов, “От Средец до София”, Сф, 1987.

Под покрива на манастира „Света Богородица Витошка" по време на национално освободителната борба на българите от Софийско срещу Османската империя се е крил Дяконът на Свободата Васил Лъвский. Има записано предание как изхитрил турците и се спасил от потерята по неговите дири, посрещайки и изпращайки въоръжените люде лично и любезно...

Манастирът „Света Богородица Витошка", паметната плоча за Васил Лъвский – Дякона на свободата и пишещият, с пра-род от Драгалевци

Следващата забележителност на село Драгалевци датира от годините след Руско-турската война от 1877/78 г. Нарича ce „Света Троица", църква е - но вече в населеното място, и е строена от 1893  до 1898 г. Идеята и първоначалният замисъл са да бъде умалено копие на руския златен храм в с. Шипка. На освещаването й присъства цар Фердинанд. Лично дарява на храма две икони - „Свети Цар Борис I" и „Св.св. Кирил и Методий". След реконструкция от 1956-1958 г. храмът променя облика си. Църквата съхранява частици от мощите на Св.Йоан Златоуст, Св.Трифон, Св.Панталеймон...

Една августовска нощ на 1895 г. заспалo Драгалевци е споходено от нашествие. Със запалени факли, с въодушевен фанатически устрем към небесата, „с развято, нарочно приготвено знаме, под звуковете на една военна тръба" десетки граждани са поели нагоре. Пълзят в тъмнината към Витошкия първенец Черни връх в първото организирано туристическо изкачване. По покана от Алеко Константинов там на върха, под слънцето по пладне на деня 28 август е поставено началото на Българския туристически съюз.

Лека-полека, с течение на годините, Драгалевци и околностите му се превръщат в китно кътче за отдих на хората от големия град. Още се помни Вучковото ханче - място за среща на софийски писатели и интелектуалци. На екскурзия до Драгалевския манастир през 1906 г. е първата среща от великата фатална любов между Лора Каравелова и Яворов... С построяването на първата хижа у нас - „Алеко", туристическият поток през Драгалевци се увеличава. През 1956 г. тържествено е пусната в експлоатация първата отсечка на двуседалковия лифт. Втората отсечка на Драгалевския лифт започва работа през 1968 г.

Павел Тодоров, „Воденици под Драгалевци и София“, 1924

Село Драгалевци става квартал на София през 1938 г. Наредбата- закон за Столичната голяма община от 6 април 1938 г. е ратифицирана: „На първообразния съ собствената на Негово Величество Царя ръка написано: „Одобрено БОРИСЪ III“.

Дни след това Кметът г. инж. Иван Иванов тържествено е посрещнат в Кметството на с.Драгалевци и са начертани мерки за близкото бъдеще като курортно селище на Витоша. Село Драгалевци е електрифицирано и водоснабдено отдавна, според репортажа от сп. „Сердика“ тогава!... Има регулационен план още от 1910 г., предстои павирането на пътя до центъра на София и основни улици тук.

Скотовъдците от Дралевци по това време доставят всеки ден на столицата по 4000 литра прясно мляко, но го карат с гальоти и животинска тяга. Създава се млекодобивна кооперация и млекосъбирателен пункт за облекчаване на снабдяването на София с прясно мляко. Обсъждат се въпроси с безплатни трапезарии за бедните, градското благоустрояване в близко бъдеще като развиващ се курорт...

След 1990-а кв.Драгалевци се превръща в една от най-престижните жилищни зони не само в София, но и в България.

Най-новата забележителност на Драгалевци е посетителският център на Природен парк „Витоша". Тук е изградена специална кула - наблюдателница, от която се открива прелестна панорама към столичния град, та чак до сините вършини на Стара планина отвъд Софийската котловина.

Писа Георги – Момчил ПОПОВ,
Граматик от с. Драгулевци, Софийска книжовна школа, MMXVIII