ЛЪВОВЕТЕ ОТ КРЕПОСТТА СРЕДЕЦ, 14. Век

В средата на 14. век  Софийската крепост Сердика имала 27 врати, 1700 кули и 70 000 зъбци!
След 500 години пътешественикът Феликс Каниц, наричан Колумб на Балканите, в известната си панорама на София под Витоша изобразява и останки от Северната порта на средновековното укрепление. Намирала се там, където днес е най-старото трамвайно депо до Централна гара, на стотина метра от Лъвов мост над река Владайска.

Австриецът Йозеф Обербауер, който дълги години живее в града под Витоша, в началото на 20. век рисува възстановка на Крепостта Средец – Сердика пак от тази гледна точка. По сведения на археолози, изобразява цялата мощ и величие на средновековната крепост в Софийската котловина. Освен Северната порта и река Владайска, на картината се вижда и крепостна стена, която е стигала чак до завоя на реката в квартал Банишора...

Йозеф Обербауер. Възстановка на Северната стена и порта на средновековната крепост Средец – София, охраняващи и река Владайска, източник на питейна вода за града

През петте века османско владичество тази река наричали Канла (Кървава). За да се омаловажи истинския смисъл на паметното название, едно от обясненията било, че името идва от близката касапница на брега.
Всъщност легендата, оцеляла през вековете, е съхранила истината от края на 14 век. Тогава, след падането на крепостта, телата на убитите след тримесечна обсада смели защитници на Средец- София били изхвърлени във водите на реката. От това почервеняла, а белите им кости по брега дълго напомняли за героите.

В тяхна чест и памет през 1889 г. софиянци издигнали мост над Владайска река с фигури на лъвовете – защитници. Наречен и до днес Лъвов мост. Царствените символи на силата са насочили взор към четирите посоки на света.

Музей на София. Средновековно въоръжение от Средец, 9. – 14. век. Горе: Лъвов мост на река Владайска, оцветена фотография от началото на 20. век.

На същите тези бойци – лъвове е наречено стръмното витошко селце Драгалевци, днес квартал на София. Оттам е един от дълбоките ми родови корени. Към жителите на войнишкото селище Цар Иван Шишман II се обръщал с думите: „Драги лъвци, верни мои защитници на крепостта Средец!“... Оттам - Драги лъвове, Драги лъвци, Драгалефча, Драгалевци... От 14 век сл.Христа, та до днес.

В Софийското поле се сещам за още няколко стари войнишки селища – Войняговци, Чепинци, Орландовци, Локорско, Филиповци – отглеждали и обучавали соколи за битки и лов, Драз махала – от Лъвов мост до Сточна гара, охранители на мостове /дервентджии/, махала Коньовица – отглеждали бойните коне за крепостта Средец. И всичките крепости, паланки и манастири по обиколния пръстен в горите на планините около столицата, наречен днес Софийската Света гора.
Писах кратко, за да се помни...
Момчил ПОПОВ

КОМЕДИЯТА БАРОН ГЕОРГИ ПЕРНИШКИ, 1890-е

Из книгата „София преди 50 години“, 1947

От Георги КАНАЗИРСКИ-Верин
Всеки град си има няколко личности, които са свързани с неговото име. Можем ли да заговорим за Варна, без във въображението си да не видим снажната фигура на стария ерген Ангелсон с неговия вечно сив редингот, зиме и лете с цвете на бутониерата? Не съм срещал курортист или човек, който е бил във Варна, който да ми каже, че не познава Ангелсон. И действително да си във Варна и да не видиш Ангелсона, то е равносилно да посетиш Париж, без да зърнеш Айфеловата кула.
В един френски вестник бях чел следния пасаж:
"Видяхте ли всичко в Париж? Видяхте ли Лувъра, Трокадеро, Боа де Булон, Операта и пр.?"
На положителния отговор ви се задава последен въпрос:
- Видяхте ли брадатия стражар при Порт-Сен-Мартен?
- Не? Тогава вие не сте били в Париж" - заключава вестникът.
Така всеки град има интересни фигури. И София ги имаше по него време.

= = =
Сега нека кажем няколко думи и за най-крещящата фигура - тая на барон Георги Кракра. При всяко официално посещение в София тогавашната програма не се изменяше. Ние четяхме: "Взвод конна стража, градоначалникът на бял кон, столичният кмет, гвардейци, каляската с официалните гости, г-да министрите, каляска с официалните лица и шествието завършваше пак с конна стража."

Софиянци, обаче, знаеха, че шествието ще завърши с един последен файтон. Те го чакаха и, когато той минаваше, чуваха се викове: "Ето, ето барон Георги минава!" Малко смях. Файтонът на барон Георги, разпределител на софийското бакалско дружество, със цилиндър, редингот, българския трикольор вместо лента при отвора на редингота, и с бели ръкавици завършваше неофициално шествието. Той се пазаряваше с файтонджията и, когато цялото шествие влизаше в двореца, файтонът на барон Георги влизаше също от западната врата, но, понеже не е поканен, си излизаше от източните врати.

Барон Георги беше родом от Перник, бивш бакалин, а отсетне представител на бакалското сдружение. Кой е внушил на тоя наивен човечец, че той е потомък на деспота Кракра Пернишки? Той вярваше в това, присвои си титлата барон и беше убеден, че Фердинанд отказва да признае неговите титли от страх да не би по-късно той да предяви претенции върху българския престол. Купува си цилиндър и редингот и канен-неканен взема участие в някои тържества. Отначало полицията не обръщаше внимание на неговите лудории, а той се убеждаваше все повече и повече, че неговите наследствени права са признати. Шегобийците са жестоки, те го карат да пише писмо до руския император и да иска неговата намеса, за да му се признаят правата. Естествено, това писмо не е заминавало никога. Един ден обаче същите шегобийци му предават като отговор саморъчно писмо от императора, че той признава неговите титли и благородния му произход. Тогава в кръчмата на Мито Кебапчията на бул. Дондуков шегобийците му построяват трон, и понеже барон Георги е висок, трона поставят под една баджа [тур. 'комин', 'отвор, прозорец в тавана, капандура'], та когато става, да не си чука главата о стената, поставят му на главата корона, дават му жезъл и мантия. Той назначава свои велможи, които са около него и са му послушни. Така всяка вечер той държи наставнически речи към своите велможи и верни поданици, а Мито Кебапчията харчи ли, харчи виното си. Най-големите вдъхновители на тая комедия бяха един наш голям карикатурист и един професор.

У барона се появява желанието да посети своята бащиния т. е. Перник. Неговите велможи одобряват намерението му и устройват тоя излет. Една утрин барон Георги, опасан с турски калъч (крива сабля), с мантия и корона, която отсетне заменят с редингот и цилиндър, придружен от своите шегобийци велможи, се покачва на влака за Перник. На гара Горна Баня началникът на гарата, заинтригуван от тази оригинална група, се осведомява и, дали от наивност или от желание да усили комедията, предава по апарата в Перник за пътуването на Георги Кракра Пернишки, който отива да види бащинията си. За учудване на нашите шегобийци в Перник взели работата за сериозна и на гарата имало много народ посрещачи, а ученици и ученички били наредени на перона, за да поздравят високия гост. Това ставало в присъствието на полицията. Неколцина от придружаващите го шегобийци разбрали, че работата става дебела и че тая шега може да им причини неприятности. уплашват се и с влизащия в гарата влак, идещ от Радомир, заминават обратно за София, като оставят Кракра сам между своите поданици.

Барон Георги живее три месеца в Перник, като всеки ден бива канен в някоя кръчма или по-голямо заведение, гдето го гощават. Присъствието на барон Георги в това или онова заведение привличало клиентите и съдържателите намирали сметка да го канят и по този начин да увеличават консумацията.

След връщането си в София баронът сяда наново на трона си у Мито Кебапчията и заседанията започват наново. По едно време пред барона се явяват депутации от цяла България, за да му поднесат почитта си. В същност това са хора събрани от организаторите шегобийци и канени да играят тая роля и да се посмеят.

Една вечер жесток шегобиец подвел барона да изпие чаша рициново масло, което започнало да действува тъкмо тогава, когато той държал някаква реч.

Амбициозен, той не искал да прекрати речта си пред депутацията и свършил драматично...
Историята с барон Георги достига до знанието на двореца. "Височеството" се усъмнило дали с тия шеги не се подиграват нему и дали тия комедии не уронват неговия престиж и затова поискало да се внуши на компанията да свърши с тази неприятна комедия. Градоначалникът повикал неколцина от организаторите и строго им заповядал да престанат да коронясват барон Георги, защото "господарят" е страшно сърдит, и че той ще бъде принуден да ги арестува до един.

Дали барон Георги беше налудничав манияк или пък беше голям хитрец, който използуваше умните шегобийци, за да пие и яде всеки ден безплатно, това остана неразрешено. По това има две мнения и днес.

Георги КАНАЗИРСКИ-Верин, Из „София преди 50 години“, 1947

4 МАРТ – ТРУСЪТ, 1977

От Момчил ПОПОВ

Плацът на военното поделение е постлан с натрошени на дребно скали. Бели ръбести камъни с размери от кестен до кокошо яйце. Докарани са от някоя близка планина – огромната Рила зад гърба ни, меката къто кълбета прежда на хоризонта Осогово на запад или Люлин на север, между нас и София.

   

Острият камъняк е колкото селски площад , с висок пилон и знаме на макара в средата – да се строяваме и маршируваме тук, да бием крак, подковани като коне в чепици с метални цинтове... В поза мирно  да слушаме химна на Народна република България или съветски маршове, а в минутите на кратък отдих – новини и разрешена фолклорна музика. А офицерите да въвеждат ред , дисциплина и страх сред нас, провинилите се и объркани от социализма хаймани.  Бивши градски тарикати, затворници, селски идиоти, бегълци през граница, неграмотни мургави  братя, врагове на народа, смотани отличници – всичките сме въдворени за две години в трудовия лагер в Дупница, Кюстендилско. Тогава град, именуван на виден московски терорист, загинал при неясни обстоятелства в самолетна катастрофа - Станке Димитров...

Денят е петък, 4 март 1977 година, вечерта.

Освен жълти светлини в прозорците на ниските казармени бараки, от стрехите на щаба, кухнята, артелната и димитровската стая струят в бяло мощни неонови лампи. Приличат на огромни метални семки от тиква, а сноповете им са насочени към плаца. Пускат ги на физзарядката сутрин по тъмно, на вечерна проверка или празник. Ама тази вечер не е нито едно от трите... Час след храна е, около осем и половина и „строителите с пагони“ трябва да са в почивка. По устав...

Ама не са. Дошъл е големец от София, от щаба на дивизията – цял полковник! Иска да държи реч в бараката на вожда, димитровската стая.

Да живее международното положение,  другари! 

Момчетата цял ден са блъскали по социалистическите строежи наоколо, цяла седмица преди това са влачили чували с цимент, колички с вар и бетон, зидали са, мазали са, скапани са от умора... А аз, новият културно-масовик трябва да ги събирам, да им четат „конското евангелие“ посред нощите?! От проповедник лично от София...

-Хайде бе, пичове! Елате за час в димитровската стая...  Запалил съм печката, може и да си дремнете по масите тайно. Само елате! Какво ще правите в спалното? От сън спомен няма... 

-Чупката, софиянец! Дреме ми, че могат да те тикнат в ареста, ако не дойдем...

-Да де, ама утре е събота и шефът може и да ви пусне в градска отпуска. Да облажите някъде с женско месце, да топнете чушката, да ударите по някоя и друга ракийка... А? Иначе – няма!

Реториката е велика сила – събрах стотина юнаци в бараката с лозунгите и радиоуредбата. Зачакаха лектора. Отидох да докладвам в щаба. Дойде плешив черноват офицер и се почна... Нещо като репертоара на тонколоните на покрива, само че с резки движения, акценти и опулени очи. И задължителни крясъци от катедрата, разбира се...

Културно-просветният военен салон е с десетина реда дълги успоредни маси, столове, катедра с лозунги зад ораторите, а на дългата стена срещу прозорците към плаца по конец са наредени портретите на червените вождове на СССР и НРБ. Гледат строго от рамки с червено сукно... Лекцията днес е по актуални въпроси на сложната политическа обстановка между Изтока и Запада, за затягане на дисциплината в редиците на българската армия, измяната на Родината с по-ниско ефективен труд и бягства, полагаемите се наказания... Щото и нас ни водят войници, само че с кирки и лопати.

Строителите с пагони зяпат празно, блеят в блянове за палави девойки - почти девици, летят в розови облаци, изписани по таблите на стар сватбен креват. Като шепот на любима политиката им минава от едното в другото ухо ... А аз ги пазя на вратата отзад, да не се измъкне някой и да провали идилията на мероприятието...

-Земетресение! Всички вън!

Художникът, културникът, масовикът, тоест моя милост учена, крещи над задрямалата седянка. Както съм подпрян в рамката на вратата, усещам, че касата се люшва като борд на лодка. Поглеждам прозорците на салончето към плаца. Правоъгълниците се движат по хоризонтала напред-назад и заемат формата на ромбове. Четири големи ромба, които се люлеят и скърцат... А наляво, а надясно...  Ужас!

Вече и целите стени на салона се люлеят в ромбове.

Кафявите шаечни войничета са наскачали рязко. Бутат се между масите да излязат на пътеката до прозорците. Падат столове, носят се крясъци, някои прескачат масите да търсят по-пряк път за спасение към вратата... Грохотът се подсилва от подкованите в метални капси военни обувки... Суматоха...

Важният офицер от София се пльосва по очи заедно с катедрата, от която е грачил. От подиума, под лозунгите между разбишканите от мелето маси и столове, в краката на войниците. Някои го прескачат, други карат направо към спасителните прозорци. Тоя път гологлавият полковник не крещи, а пази с ръце да не му смачкат черепа...

Момчетата скачат през прозорците в зелената площ около бараката. Моя културно-просветна милост е освободила вратата за навън – така изходите са станали 5. А е и по-безопасно под открито небе... 

-Земетресение! Всички вън! – това още кънти в ушите ми.

Но не го повторих – да не стане шаш и паника. Картинката беше ясна... 

Картината беше велика! Отвън на широкия плац.

Металният  пилон на знамето, висок 10 метра, се люлееше и огъваше така, че стигаше почти до земята. Махаше като огромна чистачка на стъкло на автомобил... Ляво-дясно, ляво-дясно, ляво-дясно... През неоновите  лъчове на прожекторите... Ляво-дясно, ляво-дясно... Над бялото площадче от натрошени камъни,което метохме след пореден арест в три през нощта...

О, не! Чудо! Плацът се разтърсва от адска конвулсия... Белият му гръб се надига от щаба към празния циментов басейн. Люшват се вълни! Морски вълни от камък! От суха, разлютена природа. Не от пяната на Афродита... Дърветата в малката градинка зад басейна се гънат и шумят като при силна буря. Сякаш съскат.

Някой от групичката пред  входа на културната барака подсвирна яко. Всички бяха навън, в безопасност. Някои бяха си плюли на петите да се крият другаде. Офицерът лектор беше изчезнал като дим в нощта... Въпреки крясъците и грохота от обувки преди малко, сега беше тихо. В оцъклените светлини - очи над военното поделение.

Червена луна като при земетресение не видях. Или не съм я забелязал... Нямаше подземен тътен и свистене... Може би, в основите на Рила планина сме били далеч от епицентъра на труса от 4 март 1977-а. Само нощното небе от черно бе станало матово сиво-бяло и се бе сляло с разлюляното каменно море пред очите ми.

На другата сутрин с командира ми – шеф, бяхме пак в димитровската стая. Да огледаме щетите, да ремонтираме, да възстановим реда... Изпотрошените маси и столове – майната им, падналата и смляна катедра – нова, при дърводелците... Изкъртените прозорци и вратата – и те. Високата пернишка печка беше леко поочукана, изправихме я пак. Добре, че малко дръвца й бях сложил, та не бе тръгнал пожар. Но кюнците едва разпознахме. Така бяха омачкани от войнишките крака, че бяха тънки като вестник... Червените вождове на СССР и НРБ на портрет бяха в плачевно състояние – едни изпопадали на пода, други виснали на един пирон, трети захлупени на пода върху строгите си очи... Когато земята се разяри, международното положение отива по дяволите, другари...

Дълги-дълги години не разбрах какво точно се е случило от земетресението в Свищов на същата дата. Дълги години истината за кошмара там бе крита от хората. Оказа се, че това е бил най-силният трус в България за 20.век с магнитуд 7,6 по скалата на Рихтер, с епицентър планината Вранча в Румъния... Усетено е в цяла България.

Траело е малко повече от минута, но вертикалния удар е съборил три големи сгради в града ни на Дунава. После още няколко дни е имало вторични трусове около 4 по Рихтер и земята в Свищов е приличала на морето в Дупница... Под руините са загинали 109 души, 27 от които деца. Бог да им даде мир и покой! Коридорите на местната болница са били превърнати в морга. А градът е бил блокиран и отцепен от страната, никой да не разбере какво се е случило.

Оцъклените червени вождове от стената на политическата стая в Дупница така решили... Но разлюляното каменно море под краката на България и до днес е същото.

Момчил Попов, „4 март – Трусът, 1977“, ММXVII