Преселени петнайсетина години преди това в София със семействата си, те отворили в София първата българска книжарница, която се намирала в едно дюкянче в златарската чаршия на днешната улица "Арда". В книжарницата, освен неиз6ежните калаени кръстчета, божигробски броеници и кандилца, те продавали изданията на Хр. Г. Данов - буквари, читанки, числителници, календарчета, песноспойките и календарите на дядо Славейкова, а още и печатните издания на библейското дружество в Цариград. И двамата имали един кон, с който се изреждали да обикалят по околните градове, като пътуващи книжари. Така те стигали до Пирот, Ниш, Плевен и по- близките градовце, северно от Балкана, до Радомир и Дупница.
Разбира се, като книжари, те били просветени и издигнати хора и когато се явил апостолът Левски в София, те не останали вън от организацията и се пъхнали в революционния му чувал.
Макар и станали вече софийски граждани, те не забравяли и родното си село. Изпращали му учители, снабдявали училището с географски карти и взаимоучителни таблици и църквата с черковни книги и принадлежности. В такава книжарска дейност те прекарали читави до есента на 1877 год.
В края на октомври турската полиция направила обиск в книжарницата, задигнала книгите, между които се намирала и една габровска песнопойка. За тази песнопойка те били хвърлени в затвора и турският съд ги осъдил на смърт. В края на ноември в една ранна сутрин, още в тъмно, х. Стоянъ билъ доведен до бесилката и обесен, като стоял увиснал цял ден.
Мястото, на което е обесен, се казваше тогава „Капано". Когато ние с баща ми в месец август 1879 година дойдохме в София, оцелелият х. Никола ни взема и заведе на мястото на бесилката. То беше при долния ъгъл на обширния хански двор на цинцарина Никола Караджа. Горната половина с ханските постройки и половината от двора се отчуждиха за двореца и площада, а долната празна част остана, на която се издига сега кафенето „Ница".
Бесилката е била точно при стълбата на кафенето. Х. Никола бил пощаден, тъй като след присъдата той се е ухитрил да заяви, че ще приеме ислямската вяра, но трябвало по- рано да му дадат книги, по които да изучи вярата и един ходжа, който да идва в затвора и да го наставлява. Поисканото му било дадено. Напредъкът в изучаване на вярата вървял успоредно с гърмежа на руските оръдия при Арабаконак. Пред Рожество Христово турците се върнали, разбити при Богров и Враждебна, през нощта напуснали София, а с тях заедно и ходжата. Така х. Никола избягнал въжето.
На сутринта Георги Чолеов, якорудчанин, отишъл в затвора, дето намерил всички затворници по местата им, в това число и х. Никола, и им казал радостната вест, че турците ги няма. Всички затворници радостни се разотишли.
Х. Никола, след Освобождението, се занимава с адвокатура и почина в есента на 1913 година. Х. Стоян остави две невръстни деца — момиче и момче, от които момичето - сега старица - живее в един апартамент на ул. "Денкоглу", а синът му се помина.
Изнасям тия бележки с желанието да се намери начин за увековечаване паметта на обесения труженик. Би трябвало и столичните книжари и книгоиздателства да вземат живо участие в това дело.
Н. п. ФИЛИПОВ
„ПРОСВЕТИТЕЛИ И БУНТОВНИЦИ”, сп. „Сердика”, 1940 г.
На колажа: Софийските книжари х. Стоян Неделчов Табаков и х. Никола Вардев, Гравюра от полския художниик Пьотровски
