Блогът на Момчил Попов

Блогът на Момчил Попов

неделя, 28 юни 2009 г.

ОТ СОЦИАЛИЗМА - С ДВЕ МАЙКИ И ДВАМА БАЩИ

 
От Георги- Момчил ПОПОВ 

Да славим Партията - майка подпочвахме още с първия рев в родилното отделение. Вместо да вряскаме: „Леле-е, каква е тая лудница тука бе?! Да не е сухопътният живот?”, ние – достойните наследници на велики идеи, боботехме из пелените „Благодарим ти, Партийо любима, за светлите ни времена”. А за по- ограничените, но склонни към наизустяване, беше достатъчен бегъл поглед към лозунгите  по стените на медицинското заведение. Така без да се притесняват, можеха да крещят наволя препоръки от видни съветски учени как се борави с водата и сапуна, как се масажират гърдите на кърмачка или по някои важни аспекти на забременяването... „Погрижи ли се за гърдите си? Закалявай млечните си жлези, като ежедневно ги обмиваш с хладка вода”...

Искрената бебешка ода не беше породена от незнания по физиология, а точно обратното: първият ни рев бе съобразен с новия, прогресивен биологичен ред на Планетата. Точка първа от който гласеше: „Всеки роден при социализма, има две майки и двама бащи”. Едната двойка се състоеше от Бащата на народа, Вожда и Учителя Другаря Георги Димитров и съответно неговата любезна съпруга Партията – Майка. А втората – от биологичните ти създатели...

Схемата се оказа валидна и за горките братя от социалистическия лагер. На първия баща оставяш прилагателните, само сменяш името и военните чинове: Генералисимус Сталин, Маршал Брежнев, Полковник Хонекер, Полковник Ярузелски, Маршал Тито, Генерал – Академик Чаушеску, Генерал Андропов... Гениална антропологическа, изключителна по мащабите си стратегическа схема! Ако биологичните ти родители предявят претенции за бащинство, законните ти да се намесят първи и моментално да ги лишат от оскъдните им права. Сиреч, да ги пратят там, откъдето са се показали. И от общото им отроче да оформят идеологически издържана личност. Личност благодарна, личност удобна, личност вечно поклонена пред висините.

За детската градина и докато се учиш да сричаш си имаше списание „Славейче”. Покрай детските приказки и песнички бяха отпечатани леки поучения как се манифестира на 1-ви Май и 9-ти Септември, колко бедни, гладни и уморени са децата при капитализма, как мързеливците трябва системно да се презират.

На 8 –годишна възраст вече ни се връчваше първата песнопойка с първите маршове за заучаване наизуст. Мило, загрижено и отговорно. Далечен, изпъстрен с картинки привет от Партията – Майка. Тънко книжле колкото тефтерче за телефони, мъничко едно такова, точно като за детска ръчичка. Кодекс или устав на организация „Чавдарче”... От него помня как Тимур и неговата команда носели кюмюр и дърва на нещастна бабичка, а тя им дала плодове.

Първата ми щампована петолъчка (сиреч, декламирам и до днес) е от тази книжка:
„Чавдарчето труда обича,
на помощ първо се притичва.”

И като си ги издекламираш хвалебствията, на едно тържество с барабан и знамена ти усукват около врата синя чавдарска връзка, а на главата ти тупват зелено калпаче. Юнашкият калпак на Чавдар войвода, моето момче! (Майка ти плати ли го на класната, че бързам да отчета парите?)

"Свободно растем и се учим!", 1967.  
Горе: С единствената ми майка Теодора в "Парка на свободата", София, 1958

 Следващата фаза от правилното ни развитие в условията на Развитото социалистическо общество в България се наричаше членство в Димитровската пионерска организация „Септемврийче”, съответно между 10 и 14-годишна възраст. Тогава вече ти връчваха червена пионерска връзка и всеки ден беше задължен да ходиш на училище забраден в червено като венециански любовник, ама без гондолата ... И като такива през ден, през два трябваше да разучаваме бодри, лирични, изпълнени с овчо умиление песни към любимата ни партия:
„Комунисти, комсомолци”,
„Марш на септемврийчетата”,
„Хей, Балкан ти роден наш”...

Великият си наизустен репертоар от комунистически маршове (който никой в къщи не ще и да чуе) дължа с признателност най- вече на Диемитровската пионерска организация „Септемврийче” и Българското национално радио. Разбира се, и на първия си чифт родители...

Със срам и омерзение от себе си трябва да призная, че в в следващия етап на развитие - редиците на Комсомола, срещнах представителите на рока „Дийп Пърпъл”, „Куин” и т.н. Те ме отклониха от очертаните от маршовете висини.

Не се прехласвах от Гюрга Пенджурова, мега- хитовете „Когато бях овчарче”, „Хей, Балкан ти роден, наш” или „Кацнал бръмбар на трънка”. Не ме вълнуваше и скопения фолклор на Държавен ансамбъл „Филип Кутев”. Не можех да ги приема – нито баща ми, нито дядо ми, нито прадядо ми и за ден не са били овчари. Не са практикували „кацане на трънка”, а на бели и меки места (всичките ми баби са хубавици). По купони праскахме рок и джърк, а на сватба не можех да усуча сносна стъпчица хоро... Градско момче, какво да се кривиш?

Но в казармата ме вразумиха отново: физзарядки, маршировки, маршове, бегом!, остави!, легни!, стани!...

Това е то тръпка! Това е мелодика! Това е устрем!

Всички петолъчки ми се върнаха в главата. Другарите старшини и офицери дори добавиха нови....

Пускам звук и правя лично дефиле от щамповани петолъчки (тоест, много от стиховете още декламирам в унес). Който има уши за прекрасното, нека слуша:

„Дружна песен”,
„Партизан за бой се стяга”,
„Шумете, дебри и балкани”,
„Изправи се гора от стомана, насочете се бойни дула!” и... Ура! Ура! Ура!

Георги-Момчил ПОПОВ, MMXIX



сряда, 17 юни 2009 г.

Казачок–кючек за задрямала България

Снощи „Шоуто на Слави” изненада приятно задрямала България с едночасов студиен концерт на Хора на Червената армия. В началото на предизборната кампания въпросите към генерала – диригент бяха изпъстрени с „тънки” намеци и ярки геополитически и културно-исторически съпоставки. С две думи: една европейска вече България все още не може да диша без изкуството на Великата Руска империя. Дружбата „от векове – за векове” бе подкрепена с изпълнения под пагон и ордени на „Тайсън кючек” и великия циганско – балкански хит „Свети Георги”...

Стори ми се обаче, че в София (може би от юнската жега и мундирите) таваришчи – песнопойците го караха малко по-баладично и леко на прозявки, може би не дотам информирани за 3-милионната аудитория на „Шоуто на Слави”.

Тъй като съм искрен фен на Хора на Червената армия още от 1990-та, когато ги гледах на концерт как с десантни униформи играят брейк и казачок на сцена, все още накичена с петолъчки, ще Ви предложа едно – две – три техни велики изпълнения от 21-ви век пред 1-милионен концерт с финландската вокално-инструментална група „Ленинградските каубои”.

Насладете се на помъдряло, зряло и истински европейско артистично шоу!


http://www.youtube.com/watch?v=aNyJXG-M3Cs


http://www.youtube.com/watch?v=NhIMEMDYxZE


http://www.youtube.com/watch?v=Y0vZwONKshU&feature=related


http://www.youtube.com/watch?v=DSYpYoTEKV8&feature=related


http://www.youtube.com/watch?v=HHshxX9lsQg




1949: Спряха реките да пеят



Вожда и учителя позира за кинохрониката, 1948


Легенда за Георги Димитров

Казват, родил се с пръстен –
Знак, че ще блесне.
В слънчево утро бил кръстен,
С пролетни песни.

В риза младенческа, казват,
Бил се намерил.
Сукал от огнена пазва
Триста недели.

Раснал, пораснал юначен,
Умен и хубав;
Бил се с народни палачи
В слънцето влюбен.

Водил народа си храбър
В славни метежи.
Воля за равенство, братство
С кръв е бележил.

В боя венец му поднесли
Пролетни вихри;
Пели му бойната песен
Ручеи бистри.

Болен ми легнал Юнака,
Тежко и смъртно;
Всеки за него заплакал,
Всекиму мъчно.

Смърт ненадейна, коварна
Смръзна сърцето.
Цяла България ахна,
В скърби обзета.

Спряха реките да пеят,
Млъкна Балкана.
Георги Димитров жалеят –
Жалба голяма!

В жалбата образът расне
Смел, героичен;
Споменът ясен не гасне
- Толкоз обичан!

Вожда ни падна, но ние,
Верни в завета,
Своята скръб ще надвием,
В него заклети.
ж
ж ж
Изминаха двете години
Без Георги Димитров,
Но той е в тебе, родино,
В небето ти бистро!


Никола Ланков,

Сп. „Сердика” , 1951 г.



„Слънце над родината”, 1954
Художникът Никола Мирчев на мостчето сред работниците е
изографисал за поколенията ликовете на „светата троица” на хард – комунизма в България: Васил Коларов, Георги Димитров и Вълко Червенков (Слънце Дух, Слънце Отец и Слънце Син)

Снимки: Интернет

събота, 13 юни 2009 г.

Белград: „Истина е, лъжеха ни!”, 1990-те

Графитите на Белград, събрани от Небойша Богавач в книгата „Язък за боята”, 2001



* Когато упътването за отваряне на консервата се намира в самата консерва, знайте,че тя е от Югославия.
* Българите работят само с ЛЕВ.
* Бийте децата си, когато забележите,че започват да приличат на вас.
* Не се отчайвайте, ако Господ ви е обърнал гръб.Може би ходи по малка нужда.
* Положението не е розово, но пък и не всичко е толкова червено.



* Защо да работим, когато японците вече са го направили?
* Направи нещо за отечеството - емигрирай!
* КИРИЛИЦА ИЗ НОТ ДЕД!
* На днешно време трябва да си перко, за да не изперкаш.
* Ако стоиш достатъчно дълго на едно място,зад теб се образува опашка.
* Какво може да се направи със сто нули? Да се надпишат 50 клозета.
* Най-съкрушителното нещо в живота е майка ви да пръдне на родителска среща.
* Свиква се събрание на белградските девственици в телефонната кабина пред "Политика".
* Всички риби носят яйца, а руските - и хайвер.
* По-рано можех да счупя тояга върху моя.Вече не мога - треперят ми ръцете.
* Толкова е грозен, че позира за плакат в подкрепа на абортите.
* Тъй като икономиката се подобрява,всичко останало се влошава.



* Гласувам червено, гледам бяло, работя на черно.
* Истина е, лъжеха ни!
* Трите най-хубави неща на света са: питие преди и цигара след!
* Бихме могли да храним половината Европа и по-голямата част от Сърбия.
* Бих искал да те позная с вързани очи между хиляди.Какво пипане ще падне!
* Мъжете са животни, които се дресират чрез брак.
* Какво е цивилизацията? Пътят на човека от пещерата до атомното скривалище.
* Хората се различават по това, че имат еднакви права.
* Ние, балканците, сме такива чревоугодници,че и вицовете ги предпочитаме пиперливи.
* Когато отида на годишнина от завършване на гимназията, установявам, че съучениците ми са станали толкова дебели и плешиви, че едва ме познават.
* Най-добрият начин да ядосате жена си е да се усмихвате насън.
* Най-хубавия гръцки профил имат турците.
* Използвайте мозъка си поне толкова често,колкото ципа на панталоните си.
* Африка не може да е далече. В нашата фабрика работи един негър и идва на работа с колело.
* Колкото повече правя любов - толкова повече ми се вдига революция. Колкото повече вдигам революция - толкова повече ми се прави любов.
* Дали стълбата към небето е пожарникарска?
* Ако не знаеш защо папата след всяко кацане на самолета
целува земята, значи още не си летял с AlItalia.
* Истинският мъж нокога не се обръща подир жена, той е винаги зад нея.
* Не обичам бързата храна, трудно се хваща.
* Цял живот нямаше късмет, но докато му копаеха гроба, откриха нефт.
* Разликата между спина и пенсията е, че със спин може да се живее по-дълго.



* Социализма и ада ги свързва митът за общия казан.
* Отивам до Берлин да пиша графити - а те срутили стената.
* Повтарял съм класа.Класната - много пъти.
* Как ли се оправят в леглото рокмузикантите без усилвател?
* По-добре аз, отколкото комарът - поне на сутринта няма да я сърби.
* Таман проходиш и проговориш и вече ти нареждат да стоиш мирен и да мълчиш.
* Тъкмо устните ни се сляха и тя стисна бедра и ми счупи очилата.



* Благодаря ти, Чернобил.И без това не обичах спанак.
* Да се бориш за мир звучи като да се чукаш за девственост.
* Кинг-Конг е предградие на Хонг-Конг.
* Гаменът е тип, който се изпикава до електрически стълб и после погрешка се опитва да върне стълба в ципа си.
* Нютон лъже. Леките падат по-бързо.
* Зестрата е единствената подправка, която ни помага да преглътнем рибата заедно с костите.
* По-добре врабче в ръката,отколкото Франкфурт на Майната му.


Източник:
http://liternet.bg/publish6/an/grafiti.htm


Снимки: Интернет

сряда, 10 юни 2009 г.

В Прага – „Мечта, реалност, кошмар”, 2001


Репортажна снимка от „Пражка пролет”,1968 г.

Това е първият музей в Прага (след Нежната революция от 1989 г.), предназначен да покаже системата, установена в сферата на бившия Съветски съюз. Оригиналните елементи и инсталации съдържат автентични артефакти и са показани в три основни зали.

Експозицията е фокусирана върху тоталитарния режим в бивша Чехословакия, установен с преврат през месец февруари 1948 г. до неговия бърз колапс през ноември 1989 г. Темата на музея е "Комунизмът - мечта, реалност, кошмар". Посетителите попадат в напълно херметизиращ свят. Херметизиращи фабрики, историческа класна стая, една стая за разпити или видео клипове от телевизионната машина на времето. Всъщност, стъпките из втората половина на 20 век са една интродукция към чудесата на Златна Прага.


Класната стая пресъздава задължителен урок по руски език


Свалена табела от улица в Прага

Като цяло музеят рисува ярка картина на комунизма в Чехословакия. Съсредоточен е и върху столицата Прага в най-различни области на живота: ежедневието, политиката, историята, спорта, образованието, „изкуството” (като например движението „Социалистически реализъм”), медийната пропаганда, „народната” милиция, армията... Не са пропуснати тайната полиция, цензурата, съдебната власт и принудителните институции ( включително и сталинистките трудови лагери).


Голи рафтове и калпава стока в магазин от времето на комунизма

Видео екран запознава посетителите с уникални кадри от масовото публично несъгласие с режима и демонстрациите по време на „Пражка пролет” през 1968 г. и „Нежната революция” от 1989 г.


Картичка за спомен от херметизирания свят

Музеят на комунизма в Прага бе създаден и открит на 26 декември 2001 г. с идеята да създаде авторитетно историческо повествование за ерата, оставила сериозен отпечатък върху 20. век. По никакъв начин обаче експозицията не е предвидена от организаторите да бъде филтър за съвременни политически въпроси в Чешката република.


По ирония на съдбата Музеят на комунизма в Прага е разположен между две емблеми на капитализма : Мак Доналдс и казино

Източници:
Официален сайт на
Музея на комунизма в Прага


http://www.muzeumkomunismu.cz/
http://en.wikipedia.org/wiki/Museum_of_Communism

Снимки: Интернет

събота, 6 юни 2009 г.

Дуелът „Балканска хубавица”



-->
Тази история няма нито начало, нито край. Ако погледнеш сюжета й отстрани или отгоре, веднага ще забележиш, че е кръг или спирала. През четвъртото измерение – времето. От деня, когато Дядо Господ отнел реброто на Адама и след кратко скулптуриране с кал създал прекрасната Ева, та до тази слънчева утрин, когато се чудя деликатно къде да забода точката в кръга, че да мога и аз да се изкажа.
В края на 19 век човечеството се сдобива с телеграфа, телефона, електричеството... Бясно настъпващата индустриализация го повежда с бързи крачки към глобализацията. Чрез мощната вестникарска индустрия приказките и легендите за далечни земи и страшни пътешествия започват да стават по-прагматични, по-осезаеми. Великите археологически открития са в своята кулминация, светът взаимно се опознава... Опознава себеподобния от другия край на света и вижда... себе си.
Та в тези години, които можем да обобщим и като ерата на кан-кана, между пощите по света почва да прелита и една интересна серия картички.Интересна, защото е посветена изцяло на женската красота. Със сигурност е имала и сериозен търговски успех за автора си А.Бейкър, защото екземпляри от нея са запазени стотина и отгоре години след това. Попаднах на нея в огромната библиотека Интернет и с голямо и трайно любопитство я разгледах. Тук-таме неумело и на места доста наивистично са представени красавиците на света:


Американката, англичанката и французойката



Германката, белгийката и шотландката


Ирландка, норвежка, шведка


Италианката, испанката и австралийката


Рускинята, датчанката и канадката

Петнайсет бели, самоуверени хубавици. Може би и привърженички на все по-влиятелното движение за еманципация на жената... Естествено, красавиците пристигали и в България, за радост тънка и умозрение естетско на нашите пра-прадеди. Та гледали, гледали, но недочакали...
Като сравнявам оригиналите, които открих в моминския албум на Красивата Надка (баба ми), мустакатите ни праотци са чакали някъде докъм Първата световна война. Какво ли? Ами да видят и българската красота в тая световна серия от топмоми.
Недочакали, но били попреръшкали света и те, пък и българите сме надлъж и шир познати с етническата си толерантност... Та взели и поръчали на художник да изобрази балканската прелест. Отпечатали я на пет пощенски картички. И обявили на света елегантен дуел по красотата, именуван „Балканска хубавица”:


Българката и албанката


Гъркиня, сръбкиня и румънка

Как, кога, кой – нито са подписани от автор, нито на гърба им има някакви други податки. Достатъчно е, че ги пазя около век и ви ги показвам днес, когато мислим все по-трезво за европейската си идентичност...
За да има поетичен финал, пък и да анализираме по-обстойно автентичността на дуела „Балканска хубавица”, ще си позволя да ви върна 350 години назад – в 1657 г.
Време злачно и потайно за Балканите, над два века и половина под османска власт, време, когато дуелите из проходи и клисури са подчинени и на честта, и на бързия материален просперитет. Тоест, колкото повече търговци и пътници натръшкаш из клисурите, с толкова повече керемиди ще е сараят ти... И един французин на кон из зелените ни планини, който се среща с... красотата:
„Жените им съвсем не са с покрити лица, както останалите жени от Изтока. Всички те са окичени с цветя и плодове. Косите им са отпуснати и сплетени на една плитка отзад. Накрая те прикачват златни или сребърни копчета, та чак и малки блестящи стъкълца или камъчета. Всички те носят огърлица, която вместо мьниста има само един ред медни, сребърни или златни монети според възможността им (т.е. на жените, б.пр.). Монетите висят на кордон също като месали. На гърдите жените имат платнени кърпички, така покрити с някои от тия монети, че те скриват всичко отдолу - чак до доста ниско, наредени и пришити върху това бельо също като керемиди на покрив: от това може да се предполага, че подтисничеството не е такова, каквото ни го рисуват нашите писатели.
Тия жени са нежни, почти еднакви с нашите французойки. Те имат техния темперамент и изглеждат толкова учтиви, че идват сами пред керваните отрупани с хляб, плодове, топло и подсладено мляко, по няколко парчета печено месо, яйца и всякакви плодове, които продават на нищожна цена, но с толкова изящество, че не мога да си ги представя без сълзи в очите.”

А. Пуле, 1657 (Из „Чужди пътеписи за Балканите”)

Разбира се, че колегата – независим експерт от Еврозоната и храбър пътешественик, говори за българката. И се захласва не без основание...Та чак до сълзи...

Момчил Попов,
скромен участник в дуела
„Балканска хубавица”
Снимки: Интернет и Моминския албум на Красивата Надка

петък, 5 юни 2009 г.

Баутцен, Германия – „Карцерът на Щази” , 2006


Входът на затвора

Новата експозиция в бившия затвор на министерството на държавната сигурност на ГДР в Баутцен показва, че терорът на източногерманския режим по отношение на своите граждани е бил реално и постоянно явление.

На пръв поглед сградата на бившия затвор „Баутцен-2” прави безобидно впечление. Обаче окажеш ли се вътре, започваш да разбираш защо за жителите на ГДР затворът е бил символ на политически репресии и унижения на човешкото достойнство. На 8 септември 2006 г. в зданието на затвора бе открита нова постоянна експозиция.
Преди да влезе „зад решетките” посетителят минава през няколко тежки метални врати, после – през двор, обкръжен с наблюдателни кули. След входа в затвора започва дълъг, обилно осветен коридор. Отляво и отдясно – безконечна редица от килии, оборудвани само с нар и мивка. Въздухът е с дъх на плесен и метал.


„Карцерът на Щази”

Стъпалата, свързващи петте етажа на затвора, задържаните наричали „Стълба в небето”. Изкачвайки се по нея, нещастниците попадали в „ада” – секцията „Забранена зона”, разположена на петия етаж. Тук лишените от свобода били подлагани на разпити, които почти неизменно били съпровождани с физическо насилие и побой.
„ Това място може да бъде наречено „личният затвор на Щази”, защото тук без всякакви правила или формалности затворниците са подлагани на разпити и са правели с тях каквото им скимне” – обяснява сътруничката в музея Сузане Хатинг. Тъй като официално „Баутцен-2” е бил във ведомството на министерството на вътрешните работи на ГДР, фактически затворът е бил контролиран от министерството на държавната сигурност. Заради това „заведението” е получило названието „карцерът на Щази”.

За времето на своето съществувание „карцерът на Щази” - от 1956 до 1989 година – тук са пребивавали 2300 затворници. По същество това са били жертви на политически репресии – десиденти. Сред тях могат да се посочат такива известни личности като философа и правозащитник Рудолф Баро, писателите Валтер Янка, Ерих Льост и Валтер Кемповски. „Работата със затворниците” включвала разпити, унижения, лишаване от сън, изолация, подслушване и натрапчиво наблюдение.


Коридори за единични разходки в двора на затвора


В Щази работели, както се казва, по система, - разказва Хатинг. – Прилагали са всички възможни технически, физически и психологически средства, за да прекършат волята на човека”.

Това потвърждава бившият затворник Томас Рауфайзен. Той попаднал в „каарцера на Щази” едва на 19-годишна възраст. При това обект на преследване не бил Томас, а неговия баща.

Рауфаузен – старши отказал да шпионира за министерството на държавна сигурност и заради това бил наказан с арест на сина му. След три години, прекарани в „Баутцен-2” на Томас били нужни дълги години да възстанови травмираната си психика. „След излизането от затвора аз дълго се боях от хората. Дори излизането до хлебарната предизвикваше ужас в мен”, - спомня си той.

Спомените на Рауфайзен и на други обитатели на затвора са представени в експозицията като видео- и аудиозаписи, също така – на табели в бившите затворнически килии. Освен това бившите жертви на терора са дарили на мемориялния център доста експонати. Например в една от килиите е изложен малък чрвен радиоприемник, който през 1970-те години тайно бил предаден на затворник от надзирател – като обмен на „подаръчен набор” от Федерална република Германия.

Други експонати са дневникът за регистрация на арестантите, подслушващо устройство, вградено в стаята за свиждане, куфар за транспортиране на касетите със записи от разпитите, изрезки от западногермански вестници, в които се разказва за дисидентите, прибрани в „карцера на Щази”.


Килия – „единочка”

По инициатива на група историци и бивши затворници на сградата в Баутцен бил даден статут на мемориален център през 1994 г. Центърът продължава да събира експонати и документи за следващо разширение на експозицията.

„ Тази работа непременно трябва дъ бъде продължена, - смята Томас Рауфайзен. – Днес обществото вече е склонно да мисли, че терорът в ГДР е бил някаква абстракция. На практика той беше реален и постоянен. Разтваряйки тежките железни врати на бившите затвори, ние ще дадем възможност на публиката лично да се убеди в това”.


Соня Фалникар, Дойче Веле


Снимки: DPA